Всеки човек има в себе си потенциал да внася светлина или мрак в живота на другите и това, което провокира хората да проявяват по-добрата си страна… е любовта. Да, звучи банално и досадно, но си остава истина. И за да не се губим в абстракции за това какво означава всъщност любовта, нека влезем в конкретика – любовта се изразява най-силно през две думи: доверие и уважение. Там, където има любов, има и вяра, че човекът отсреща не е само постъпката си в този момент, а много повече.
Но какво се случва, когато някой сгреши и постъпи „лошо“? Най-честата реакция е разочарование или реплики, като „Знаех си“, „Подозирах, че ще ме предадеш“, „Очаквано, нали винаги мислиш само за себе си“. Хората се отдръпват и изолират, чувстват се изоставени и излъгани, някои се изпълват с омраза, други с тъга. Казват си, че човекът отсреща е егоист, лош, безотговорен. Заклеймяват го. Или… другата крайност – омаловажават случилото се и го оправдават с „Голяма работа, всеки греши.“ Нито едната, нито другата реакция обаче води до промяна. Едната извира от его, убива вярата и създава дистанция. Другата извира от страх, сваля стандартите и провокира още по-безотговорно поведение.
Има обаче една трета реакция.
Нещо което хората рядко достигат, защото е трудно постижимо в състояние на афект и тази реакция е… искреното удивление. Без негативен подтон, без позитивен, просто учудване. Реакцията, която казва „Не вярвам на очите си“, „Не мога да повярвам, че го направи/го каза“, „Сякаш не си ти“. След учудването е хубаво да дойде и искрената загриженост: „Какво се случва? Всичко наред ли е? Питам, защото това поведение е неестествено за теб.“
Този тип реакция не е осъдителна, но и не е снизходителна. Тя показва, че виждаш другия. Не като грешката му, а човек, който е временно изгубен. Който е уморен. Който е стресиран. Който е на лошо място. Който е объркан. Човек, който има нужда някой да му напомни кой е.
Трудно постижима е обаче, защото инстинктивната реакция на повечето хора е една от четирите: да върнат същото – острота, критика или дори агресия, тоест защита на егото чрез атака; да се отдръпнат емоционално – мълчание, дистанция, вътрешна болка, усещане за самота и отхвърляне; да прекратят комуникацията и дори отношенията, не защото не обичат, а защото егото не може да понесе унижението или да минимизират ситуацията и да се направят, че нищо не е станало. Всички тези реакции обаче са първични и не водят до съществена промяна. Напротив, водят до задълбочаване на крайността и при двамата.
Трудната, но трансформираща реакция е да останеш свързан и човечен въпреки болката, която изпитваш. Да я отчетеш и отбележиш, но без да нападаш. „Това ме нарани. Не знам обаче такова ли беше намерението ти?“
Когато сме атакувани е изкушаващо да се видим като потърпевши, но невинаги това е случаят. Понякога и другият е атакуван и се е поддал на нещо, което го отдалечава от самия него. Страхове. Травми. Болка. Навик. Предразсъдъци. Дори намеси. За да си в любовта обаче не можеш да мислиш егоистично – за твоята болка единствено, без да отчиташ чуждата. Затова, когато попиташ човека загрижено какво го кара да се държи така, това има шанса да го пропука. Да го накара да свали маската. Да признае, че нещо вътре боли и гори. Че постъпката не е била от злоба, а от усещане за безсилие.
Не ти ли е познато? Никога ли не си казвал думи, които да искаш да върнеш? Никога ли не си постъпвал по начини, които искаш да можеш да пренапишеш? Не искаш ли, когото си в грешка някой да те погледне и да ти каже: „Знам, че не си лош човек. Затова обясни ми какво се случва вътре, за да те разбера по-добре и да няма болка в отношенията ни занапред.“
Когато покажеш на някой, че вярваш в него и той може да започне да вярва в себе си. Когато кажеш: „Знаех си, че си егоист“ прекратяваш връзката. Спираш да вярваш. Спираш да проявяваш уважние защото Егото ти е засегнато. Спираш да обичаш. И от това състояние очакваш някой да отвърне с грижа и желание да ти докаже обратното? В света, в който резонансът е основен закон няма как да блокираш любовта към другия, но все пак да я търсиш обратно от него.
С това не казвам, че човек трябва да оправдава всичко. Защото „Знам, че не си лош човек, затова обясни ми какво се случва вътре“ може да продължи с „Искам всичко да е наред помежду ни, но трябва да пазя и себе си и не мога да позволя тези случки да се повтарят безкрайно.“ Можеш да имаш граници, но не от Его – „Ако ми кажеш нещо такова отново си тръгвам завинаги!“, а такива, които включват възможността другият да не е непрекъснато перфектен, защото това се превръща в насилие, тъй като искаш нещо невъзможно. Нещо, което ти също не можеш да изпълниш, ако другият реши да започне с ултиматумите.
Идеята не е да наказваш, нито е в това да търпиш, а в това да уважаваш и човека и себе си. Да вярваш в него и да не го оставяш сам в тъмните му моменти. Да не съдиш (гордост) или оправдаваш (страх), а да си онзи тих, но учуден и разтърсващ поглед, който казва: „Не си това. Ти си много повече.“ Когато настина го мислиш – тогава от теб извира любов. А когато водиш със сърце винаги ще привличаш още от същото.