Има хора, които на пръв поглед… изглеждат перфектни. Начинът, по който изглеждат, как се усмихват, как говорят, тялото им изглежда здраво и поддържано, излъчват спокойствие, нямат бръчки и не се мръщят. Всичко това съвпада с фантазията на повечето хора за „идеалния човек“ и когато го срещнем може да си помислим: „Ще го питам как го прави? Как мисли и живее, за да имам и аз тези резултати!“ или пък „Искам да бъда с него или около него“.
Зад всичко видимо обаче, зад външността, маниерите и прецизния подбор на думи стои нещо съвсем друго. Нерядко тези хора са просто… егоисти. Зад фасадата стои тенденцията човека да използва хората в живота си за лична изгода. Нежелание да се поеме отговорност, да се поема вина, да се участва емоционално и зряло в отношенията. Стресът е основното нещо, което разболява и състарява преждевременно, нали така? Е, този човек го избягва всячески и го делегира към всички останали в живота му.
Не посещава болните си родители или роднини, защото твърди, че това го натоварва емоционално и „не иска да се напряга излишно“. Не започва работа, защото колегите не са „достатъчно вдъхновяващи“ или условията са „прекалено токсични“ и вместо това живее на гърба на партньора или родителите си, докато не намери „това, което вика душата му“. Оставя всички административни, скучни или досадни задачи (плащания, ремонти, уреждане на документи) на партньора си, защото това го „изтощава“ и не било „неговото нещо“. Избягва конфликтите навън, за да пази имижда си, но после се връща у дома и изпуска напрежението върху най-близките си, които „ще го разберат“. Отказва да поеме инициатива при семейни или житейски кризи, да кажем, когато някой има спешна нужда от помощ той просто „изчезва“ или „не може да понесе напрежението“. Не участва в отглеждането на дете или домашен любимец, защото „се стресира от плач, мръсотия или шум“ и смята, че това е по-подходящо за партньора му, а и той се справя „толкова по-добре“. При проблеми със здравето отказва да отиде на лекар сам, защото се паникьосва и очаква някой друг да го лекува, да го води, разпитва и организира всичко, вместо него. Никъде не иска и не може да ходи сам, защото „трудно се оправя с навигацията“ или „ще му е скучно“. Не планира, „живее за момента“ и не иска да се натоварва с мисли за бъдещето, защото го стресират. Когато направи грешка винаги има оправдание: че обстоятелствата били трудни, някой друг го бил предизвикал или „не е бил на себе си“. Поема отговорност за думите и действията си, само ако му носят добро име. Избягва близост и сериозни разговори, защото му „идват в повече“ и прехвърля тежестта на натрупаните неизказани емоции върху другия, докато той се изолира и занимава с нещо приятно и разтоварващо. Когато някой има нужда от него той е на разположение само ако вече е свършил всичко, което му е приоритетно – личните му нужди.
С делегиране на всичко тежко и стресиращо в живота човек наистина лесно може да бъде здрав, младолик, весел и безгрижно щастлив. Лъскавата опаковка обаче не показва идол, ако съдържанието е всъщност отрова. Нарцистичните и хедонистични личности често имат чар, визия, присъствие и точно с това улавят „жертвите си“. Човек вижда в тях онова, което дълбоко иска да преживее – сигурност, вдъхновение, красота, лекота, но е нужно да ползва не само очите си, но и разума си. Той ще покаже ясно липсата на зрялост, липсата на ангажираност, липсата на емпатия към страдащите, липсата на способност да се свързва истински с другите. Това е човек, който живее така, че всичко неприятно се изхвърля и оставя в ръцете на другите, които „каквото искат да правят с него, не е моя грижа“. Стресът се оставя на теб, той „обича себе си“ и не го иска. Гневът също. Нуждата от ред. Ангажиментите. Той живее за да изпитва удоволствие, не за да страда, дори и това да означава просто да е състрадателен или емпатичен към чуждите трудности.
Затова преди да се подлъжеш и да си кажеш „Този човек изглежда перфектно и излъчва здраве, искам да бъда като него“ (или „с него“), направи пауза и си дай месец-два да го опознаеш по-добре не само през визията и думите му, но през действията и отношението му към околните, особено тези, които са „тежки и проблемни“. Голямото сърце не дели и не приоритизира на база тежест или лекота, то е там за всеки, дори това да му коства щастието или здравето. Егоистичното сърце свети само там, където има какво да получи.