Последните дни всички говорят за една родилка, която сподели как по време на раждането е била многократно обиждана, шамаросвана и подлагана на агресия от страна на акушерка. И, разбира се, всички изведнъж скочиха (онлайн, разбира се, на живо и на протести – пет човека на кръст, но да не се отклоняваме от темата). Всички коментираха шумно колко било нечовешко, колко било недопустимо, но… нека да бъдем честни – всички знаят какво е в държавните институции.
Дали ще е болница, училище, детска градина, администрация – отношението на държавните служители често е именно такова: грубо, изнервено, студено и сурово. И не защото всички там са „лоши хора“, а защото системата иска от тях невъзможното. Условията са ужасни, заплатите са унизително ниски, а очакванията – огромни. Работният ден е много повече от осем часа, стресът е огромен, както и разбира се има недостиг на ресурси.
Колко време може един човек да издържи така, преди да изгуби емпатията си? Вие по-добри ли сте? В същите условия? Наистина?
И защо хората скачат само когато се случи нещо толкова крайно и видимо, като насилие над родилка? Къде сте, когато възрастни хора биват третирани с пренебрежение? Когато деца в градините растат под грижите на изтощени и агресивни учителки? Когато служителите в болниците, училищата и други институции сами са жертви на същата система? Кой ще защитите първо, като във всички посоки имаме само потърпевши?
Истината е, че всеки, който избере да остане и да работи в такива условия, да търпи, да оцелява, рано или късно се превръща в проводник на тази болка. Лошите условия раждат страдание, а страданието не остава вътре в човека задълго, без да го разболее. То или го убива или излиза навън и се излива върху другите. Сигурно предпочитате в този случай човека да си намери по-добра работа в друг бранш или пък да преглъща лошото, което се излива върху него и да не го предава нататък и рано или късно да се разболее от нещо неизлечимо. Сигурно така ще е Герой. И сигурно после ще казвате: „Живота беше толкова лош с него, но той не стана лош човек… сигурно затова Бог го взе рано, той взима добрите при себе си по-бързо.“
Не е лъжа. Габор Мате говори много за това в „Когато тялото казва НЕ“, както не е и първият, който пише за потискането на емоциите и последиците от това (Луиз Хей, Джо Диспенза, Брус Липтън, Питър Левин, Каролин Мис, Дейвид Хокинс, Бесел ван дер Колк, Деби Форд, Джон Сарно, Александър Лоуен, Матиас Александър, Алис Милър и много други), но макар че споделяте цитатите им всеки ден и говорите за същото с психоложката си веднъж седмично, теорията не става практика.
Та така с държавните институции – добрите напускат или умират, а устойчивите се обезчувствяват и „стават чудовища“ по необходимост.
А обществото вместо да гледа към върха, към властта, към законите, към липсата на контрол и отговорност – напада човека отсреща. Жертвата сочи жертва и я обвинява в насилие, а истинският насилник, който създава тази реалност остава невидим и недосегаем. Няма проблем, осъдете и накажете поредния човек на края на веригата, глобете го и го хвърлете в затвора направо. Бедният обвинява още по-бедния, пречупеният удря силно още по-изгърбения. Превърнали сме се в общество, където всяка агресия надолу по веригата е позволена, стига никой да не поглежда нагоре. Хората вече не търсят справедливост, търсят жертвен агнец.
Ако някой наистина иска промяна трябва да има смелостта да се запита: кой печели от този хаос? Защото няма да е майката в родилното, нито акушерката, нито лекарят, нито старецът, нито учителката, нито детето. Те всички губят. Губят здравето си, губят човечност, губят пари и свобода. Докато се мразим един-друг истинските виновници ще спят спокойно и ще живеят охолно.