Днес прочетох…
„Ако чуете родител да казва: „Сина ми не общува с мен“ или „Дъщеря ми не ми говори“ или „Не ми дава да виждам внуците“, не бързайте да го съжалявате. Вместо това задайте неудобния, но важен въпрос:
Какво си направил, за да накараш собственото си дете да се чувства по-сигурно без теб, отколкото около теб?
Децата не се отказват от родителите си от каприз, те си тръгват, за да запазят вътрешния си мир след години опити, обяснения, сълзи, молби да бъдат чути и разбрани… и отново и отново са били отхвърляни и наранявани.
Какви ли думи и действия, повтаряни безброй пъти са довели дотам присъствието ти да тежи повече от отсъствието ти? Колко болка е била причинена, за да избере едно дете дистанцията, като единствен начин да оцелее емоционално? Никой не прекъсва връзката с родителя, ако не е почувствал, че тя е била прекъсната първо от него – емоционално, психологически или физически.“
.. и това ме накара да се замисля за всички останали „поведения“, които виждаме във вече порасналите деца.
Например излишните килограми (своеобразен щит), burnout-а и прегърбването от носене на товара на всички, липсата на лични граници и повтарящото се “да” на всяка чужда нужда, или пък бягството в алкохол, цигари, храна или наркотици. Нито едно не е случайно. Често са отговор на семейната динамика, на свръхконтрола, който родителят налага, на непрекъснатото чувство, че не си достатъчен такъв, какъвто си или дори на жертвения пример, който някой ти е дал. Всички тези ефекти са все начини за оцеляване, усвоени още в първите години и ако родителите наистина искат да разберат защо детето им ги е “отрязало” след неговото пълно съзряване (тоест на 30 годишна възраст най-рано), трябва да погледнат обективно не само към раната, но и към собствената си роля в създаването и.
Добър родител не знаеш дали си, докато детето ти не стане на 35 и дори 40 годишна възраст и не анализираш живота му, в здравословен, финансов и семеен аспект, както и взаимоотношенията помежду ви, обективно. Защото тогава пробойните, ако такива има, личат най-много.
А кога за създадени… много, много отдавна.
Прекаленият контрол и фокус върху правилата в детството, където всяка стъпка се следи и всяка грешка се наказва, обикновено не създава възрастни, които са по-дисциплинирани, а много често… просто по-хитри. Още като деца се научават да крият, да лъжат и да водят двоен живот, един за пред мама и тате, и друг, истинският, който се случва зад гърба им. Това са след това и възрастните, които се свързват с доминантни партньори, които обаче манипулират и лъжат, за да поддържат мира, но когато не са наоколо – правят всичко, както винаги са искали, без задръжки.
Подобен е и случаят със строго религиозното възпитание, което родителите вярват, че ще изгради в детето любов към Бога, но често ефектът е обратен: децата порастват с чувство за вина, срам и задушаване, и когато станат достатъчно големи бунтът им избива в разврат, отричане или вредни, крайни и нетрадиционни избори за живота, точно защото никога не са имали свободата сами да търсят и избират пътя си и това, в което искат да вярват.
Ако пък в семейството се упражнява натиск за успехи и високи оценки това не изгражда задължително амбициозни личности. Даже по-често така се раждат възрастните с хронична тревожност, несигурност и усещане, че каквото и да постигнат никога не е достатъчно или каквато и награда да получат за работата си, сякаш не е заслужена (популярният imposter syndrome). В някои семейства пък парите са център на всичко, което рядко възпитава предприемачески дух и амбициозност. Напротив. Ражда алчност или понякога дори обратното – отвращение от материалното и желанието за каквото и да е било развитие.
Критиките към външния вид (собствения или този на детето) също не са невинни. Коментари от типа “напълнял си”, „дебела съм“ или “никой няма да те хареса с такъв корем” не правят детето по-мотивирано да се грижи за себе си. Всъщност създава човек с дълбоки комплекси, хранителни разстройства и нездрава зависимост към чуждото одобрение и мнение, което действа пагубно на много нива.
Друг чест проблем е емоционалната дистанция и студенина, която родителят проявява, за да не „разглезва детето си“. Хората, които вярват, че нежността, прегръдките и милите думи са глезотия оставят дълбок белег в децата си и те всъщност стават възрастни, които трудно обичат, трудно се доверяват и често се чувстват празни, дори в отношения. Липсата на топлина не закалява човека, просто го втвърдява. Така той става лош родител на самия себе си и не знае какво е радост, лекота и безусловна любов, и най-вече как да стигне до нея. А най-„сладкият“ момент е, когато родителят изпадне в беда и трудност и поиска топлина от детето си и то му отвърне със същия студ, който е чувствало през целия си живот. “Не мрънкай”, “Не се ядосвай”, “Не е голяма работа” ще чуе и родителят, който успешно е научил детето си не да бъде силно, а да отрича себе си и чувствата си, както и чуждите.
А когато огнените кавги или пък студените войни между родителите са ежедневие и те си мислят, че “детето не разбира” или “е малко и не знае какво се случва”, това всъщност много рядко е реалността. Детето всъщност става свидетел на модел, в който любовта и конфликтът са неизменно вплетени и когато порасне подсъзнателно търси партньорства, които възпроизвеждат същия хаос, макар на съзнателно ниво да бяга всячески от „проблематични“ личност и взаимоотношения.
Лошата новина? Понякога дори „доброто“ родителство носи тежки последици.
Прекалената защита, прекаленото приятелство или фаворизирането изглеждат като любов, но всъщност изкривяват границите на детето и раздуват емоциите и себеоценката му. Родители, които са твърде протективни създават несамостоятелни възрастни; родители, които са предимно „приятели” стимулират изграждането на объркани личности, без структура, посока и цел в живота; родители, които обожават едното дете, но не и другото, и това е осезаемо и видимо, създават конкуренция и сериозни, емоционални рани. Така „доброто“ също става токсично, защото пак не е любов, а се доближава до безхаберие (породено от своя страна от лични травми и страх от отхвърляне).
Целта на написаното обаче не е за да се чувства някои нападнат или зле.
Целта не е да обвиним едните или другите.
Целта е всички да се чувстват добре, и ако в едни взаимоотношения детето не се чувства добре или родителят не се чувства добре, това е повод и двамата човека да махнат оръжията, да свалят маските и бронята и да конфронтират реалността и това какво се случва помежду им.
Това, че някой не получава любовта, грижата или вниманието, което заслужава е работа на всички замесени и за да се изчистят отношенията се изисква повече от един откровен и болезнен разговор. Със замитане, под килимчето не става. Със замитане имаме само още кавги, още отчуждаване, още разделение, още обида, тъга и самота.
И тук обаче наистина везната е с по-силен наклон към по-възрастните, вместо към децата, защото отговорността винаги е в по-опитния и по-(очаква се)мъдрия. Децата са по-млади а с младостта обикновено идва и онази отвореност и гъвкавост. Никое дете няма да отхвърли извинение, което може да получи от родителя си, но колко всъщност родители са готови или въобще виждат причина… да се извинят? Или променят.
Не е нито срамно, нито признак на слабост, когато възрастният признае, че и той в някои отношения е още дете и още учи. Това е сила. Да покажеш осъзнатост. Човечност. Ранимост.
Защото във всяка връзка родител – дете има три вида уроци: тези, които родителят преподава на детето; тези, на които детето учи родителя; и третите, най-ценните, тези които двамата учат заедно, ръка за ръка. Това са уроците по любов, в които детето казва: „Знам, че не са те обичали правилно, но ще те науча как да обичаш, за да можеш да обичаш и мен, вместо да боли“ и родителят казва: „Не успях да се науча да се обичам и съжалявам, че тази болка преля и върху теб. Искам да се науча как да ти давам това, от което наистина се нуждаеш, а не това, което мисля че ти трябва.“
Именно в тези общи уроци има истинска близост, защото там няма йерархия, само споделеност. Там не сме родител и дете, там сме две души, които са се избрали, за да пораснат заедно.