Повечето неща вече нямат „душа“. Не може само аз да го усещам, мисля, че всички го усещаме. Вече всеки живее живота си публично, играе ролята на себе си във филма, който сам си измисля и се превръща бавно в… нещо. Сякаш вече не е някой. Просто нещо. Идея. Форма. Продукт. Герой в игра. Липсва ми хората да са истински. Реални личности, които живеят в настоящето, а не са наполовина или изцяло в идеята за себе си, в телефона си, в мрежите, в сценария, в който те са главните герои, а всички останали са статисти. Не усещам истинска емпатия, усещам нужда някой да изглежда по определен начин. Не усещам хората да се обичат, усещам страхове и вкопчване в идеята за щастливото семейство и щастливия „край“. Не усещам комуникацията искрена, всички са станали болезнено внимателни за това как другите ще ги възприемат. За това как те самите ще се възприемат. Дори изборът да „не ти пука хората какво мислят“ пак изглежда стратегически, насилен, неавтентичен. И дори не знам дали маската е само за пред другите, имам усещането, че и вкъщи насаме не се сваля. Сякаш сам не трябва да виждаш кой си наистина. Изкуството, отдушникът, лекарството, дори и то е вече по формула, вече се прави сякаш само за печалба, за видимост, за краткия си миг слава. Сякаш не е онази мистична субстанция, която реорганизира клетките ти, когато те докосне. Онова преживяване, което искаш да усетиш не веднъж, а хиляди пъти и после пак. Мечтите на хората вече не са „нормални“. Не са за общност, здраве и спокойствие, а са мутирали и са сякаш на някой, който само иска, иска, иска и нищо не му стига. Имам чувството, че живея в симулация не защото живеем в технологична ера, а защото всички симулират собствения си живот. Усеща се някакъв огромен облак фалш и празнота и се връщам ли връщам към музика от миналото или филми от миналото или спомени от детството си, за да усетя отново… късче реалност. Нещо плътно. Нещо изпълнено със смисъл. Да усетя какво e било, преди всичко да стане елна голяма измислица и шарж на реалността. Любовта е сякаш вече подчинена на алгоритми, на скоростта на отговор на съобщенията, на постоянното онлайн присъствие, на пари, на странни правила и закони, които някой психолог пише, на това как изглеждаш и как влияеш на собственото си стареене. Вече всички говорят за това какво не е приемливо в (явно) бизнес сделката – врьзка/брак, а само допреди по-малко от сто години нещата въобще не са изглеждали така. Дори помня как баща ми ми разказа, след като изгледа филма за Гунди, как всичко е било толкова чисто в неговите ранни години. Как да докоснеш само деликатно с ръка момичето, което харесваш вече е означавало толкова много и е било стъпка към вашия общ път. B пълна лоялност, разбира се, дори няма опция за нещо друго, сякаш ако е любов наистина – нужно ли е да се коментира, че говорим за ексклузивност? Думи, които в момента са важни и се обсъждат задължително, защото оформят „типа“ взаимоотношения, които можеш да имаш с някой. Сякаш не са само едни и не е онази безусловна любов, а сто хиляди версии на нещо, което дори вече не прилича на добро приятелство, а повече на сделка и обмен на „блага“. Любовта преди не е била нещо, което непрекъснато се обсъжда и тества, била е абсолютна. Един поглед, един танц, една целувка и двамата мигновено са усещали, че съдбата ги среща неслучайно. И въпреки, че единият е отивал на война или пък пътищата им са се разделяли, другият е чакал с години. Години. На фона на „защо не ми отговаря цял ден, писах му пет пъти?“ Вече никой на никого няма доверие, всички са заменими. Преди разпознаваш човека и това е, не ти трябват дори и писма и в това е имало една тиха, но дълбока сила. Любовта е била обещание, била е клетва. Един рицар заминава на кръстоносен поход и жена му остава да пази общия им дом, моряци, изчезнали за години в океана са чакани от любимите им, защото са вярвали, че съдбата няма да ги подведе. Дори когато любовта била невъзможна е била приемана като изпитание, с цел и мисия по-големи от простичкия ни един, човешки живот. Днес всичко това не изглежда просто остаряло, а митично, на границата между реалността и илюзията, сякаш няма как някога да e било. И все пак носталгията по онова усещане, онази идея, че двама души могат да се разпознаят велнъж и да е за цял живот, стои закодирана в колективната ни
памет. Може би това ме кара да се оглеждам и да търся капчиците вода на мястото, където преди е имало океан. И все още вярвам. Вярвам, че има истински хора. Още има истинско, почувствано и преживяно изкуство. Очите, които виждат отвъд обвивката и не съдят за теб по линиите на лицето ти още съществуват. И любовта не е изчезнала, онези хора с дълбок морал, ценности и чистота в себе си ги има. И може би точно покрай АІ и илюзиите, които толкова реалистично създава може би ще развием онези други сетива, които ще ни помагат да усещаме реалността, дори когато очите, ушите и умът ни, ни лъжат. Може би тогава истината ще заблести с още по-голяма сила и ще бъде разпозната от всички.