От години не бях се наслаждавала толкова на романтичен филм, колкото се насладих на този…
!Spoilers!
„Materialists“ на моменти беше толкова суров и истински, че неизменно започваш да задаваш въпроси за собствения си живот и за този на хората, които са около теб. Лошата новина? Знаеш какъв е отговорът на тези въпроси, но те е страх да го погледнеш, защото е грозната реалност, под лъскавата опаковка. И въпреки циничната посока, към която се обръща сюжетът, към края се ражда нещо чисто и истинско, точно там в сърцето на черното, материалистичното, гнилото и безкрайните „кутийки“ за попълване.
Мисля, че хората в нашия свят имат нужда от този филм.
Много добре се свързва и статията, която писах миналата седмица за скандала на концерта на Coldplay. Свързва се, защото показва какво наистина е любовта и какво наистина… не е. Показва много ясно нещо, което аз самата съм изживявала и този опит ме научи да виждам реалността с други очи.
Бях във взаимоотношения, в които, както обикновено, всичко стартира добре, но след година започнахме да имаме все повече разногласия. С времето тези разногласия и различни разбирания ставаха все по-явни и натрапчиви, докато в един момент не осъзнахме, че онези „кутийки за попълване“, онези изисквания, нужди и потребности, оставаха празни, а ние – незадоволени. Сякаш просто не бяхме това, от което другият се нуждае. Липсвахме си в много неща, които искахме да бъдат споделени и това всъщност ни раздели.
Но нещо много интересно се случи след това…
Две седмици след като се разделихме в живота ми се появи човек, който попълваше всички кутийки и беше всичко това, което исках и не получавах от предишния си партньор. Помня, че си казах: „Ето, когато пуснеш нещо съдбата те възнаграждава и ти дава това, което искаш. Всичко е било за добро.“ Това, което разбрах обаче, след буквално две срещи, и причината да няма трета, е че любовта… няма връзка с изискванията и задоволяването на желанията ми. От този човек не усетих нищо. Много исках да се влюбя, но просто не чувствах нищо. Пълна апатия. Така разбрах, че колкото и да е „правилен“ някой „на хартия“, това няма да накара сърцето ми да трепне и може би никога нямаше да го обикна. Щях да бъда с него само заради нещата, които мисля, че искам, но никога нямаше да „развия“ чувства. Чувала съм много истории на жени, които дават шанс на такива отношения, само за да си тръгнат след три или четири години, защото вече не могат да чакат да „усетят нещо“. Така че нямаше как да остана, нямаше да е честно спрямо мен, нито спрямо този човек. Още по-странното? Същото нещо ми се случи още няколко пъти в рамките на няколко месеца.
И тук много хора ще кажат, че не можеш да влезеш в истински здравословни отношения и не изпитваш привличане към „правилните“ хора, просто защото имаш травми, и че ако излекуваш травмите си вече ще се привличаш от „правилните“ хора, вместо от „неправилните“.
Това е толкова повърхностно, изкривено и невярно. Занимавам се цял живот с това да виждам защо душата е избрала условията, в които се е родила, семейството, в което се е родила, картата с която се е родила и талантите и трудностите, които произлизат от нея и заключенията ми консистентно са, че – всичко е правилно. И всичко е нужно. Контрастът е силно нужен за развитието на човека. Модерната психология и терапия ще ти каже: „Ако излекуваш травмите си вече няма да срещаш хора, които приличат на майка ти или на баща ти.“ А защо? Не е ли всъщност точно това начинът, по който да разбереш колко си напреднал и колко безусловно си обикнал родителите си, особено ако не са били това, което си искал? Всяка ситуация, която те връща в усещанията, които си имал като дете е нещо, което се случва, за да превърнеш болката в разбиране. В любов. И докато можеш, на практика, да избягаш от родителите си и да живееш в друг град, друга държава или на друг континент, или да зарежеш партньора, който ти напомня на тях, това не означава, че тези теми ще спрат да те преследват.
И не защото са травми от миналото ти, а защото там се крие еволюцията ти.
Но ако все пак успееш дотолкова да се дистанцираш от това да срещаш хора, като родителите си и дори се ожениш или омъжиш за някой, който няма нищо общо с тях, бъди подготвен, че детето ти… много ще прилича на тях. Това не е наказание или проклятие, това е урок по безусловна любов, от който няма как да се скриеш.
Вселената наистина ми показваше нещо с тези срещи с „перфектните“ за мен хора, учеше ме да виждам ясно със сърцето си, не с ума си. През това, че ми даде това, което искам всъщност ми показа, че това, което искам не е това, от което се нуждая. Показа ми, че ме познава по-добре, отколкото сама се познавам и ще ме събере с някой, който е за мен, но… не е като мен. Някой, който може да не попълва всичките ми параметри и изисквания и даже някои от най-важните неща ще усещам липсващи, но ме увери, че трябва да ѝ се доверя. Че всичко е с цел.
Цел – растеж.
Цел – лекуване.
Цел – емоционална зрялост.
Цел – безусловна любов.
Цел – развиване на търпение.
Цел – духовно развитие.
Цел – балансиране и истинска симбиоза.
И всички тези цели са много по-важни от моите егоистични цели – просто да получа това, което искам. Хората израстваме, когато не получаваме това, което искаме, а когато се доверим, че това, което ни е дадено е това, от което имаме нужда, за да бъдем по-добрата версия на себе си на утрешния ден.
И този филм… той носи точно същото послание и затова го усетих, като една прегръдка и потупване по рамото. Сякаш животът ми каза:
„Цялото това нещо те научи какво е любов. Сега знаеш. Сега разбираш. Сега живееш в истината. Остани там и действай напред, без сметки, а с мъдрост и чисто сърце.“