… затова всеки път, когато ти идваше до гуша и беше на прага на силите си, отвъд лимитите си, и му/ѝ казваше, че ще си тръгнеш и че не можеш повече… той/тя започваше да прави всички тези неща. Защото през цялото време всъщност, ги е знаел/а.
„Промяната“ обаче за пореден път е маска и „get out of jail free card“, защото до седмица всичко ще е постарому. И тогава той/тя отново „просто ще забравя“, ще неглижира и дори ще предпочита да се карате, вместо да се съобрази. Така че всеки път, в който човекът до теб не прави това, което искаш, от което имаш нужда и показваш ясно, че е важно за теб, за да се чувстваш обичан/а, не си мисли, че той/тя не знае какво е. Шансът да не си споменавал/а нещата конкретно е минимален.
Да не го прави не произлиза задължително от липса на любов и чувства обаче, по-често произлиза просто от нежелание, мързел, апатия и най-вече – липса на негативни последици. Истината е, че когато някой избира да не вложи усилие, това също е избор. Обещанията след скандал не доказват, че някой е готов за промяна, те са просто манипулация, която временно да закърпи положението. Ако този човек може да се промени само на прага на загубата значи причината е страхът от последствията, не истинско желание да дадеш всичко от себе си в името на тези взаимоотношения.
Но…
Някой може много да те обича, но може много, много… повече да го мързи или пък просто да не иска да излиза от зоната си на комфорт, заради теб и твоите нужди. Това обаче ще проличи и в други сфери на живота му/ѝ, така че виж дали тази апатия и инертност не е пуснала пипалата си и проникнала дълбоко във всяко направление, в който случай проблемът вече дори не е любовта, а е много по-голям.
Проблемът е физическото и психическото здраве на един човек. Мотивацията му за растеж. Желанието му за живот.
Противно на тендецията да се казва „If they wanted, they would“ нека погледнем и една друга страна. Понякога хората ни нараняват и не задоволяват нуждите ни не защото не искат, а защото просто не могат. Чашата им е празна. В сърцето им има болка, умора, липса на грижа или травми, които са ги изчерпали. Не са лоши, не са егоисти, не са безсърдечни, просто нямат ресурс да дават и в такива моменти е важно да помним, че това отношение… нито е отражение на нашата стойност, нито на тяхната. Отражение е просто на онези вътрешни битки, които макар и да разбираме, е важно да преценим и за себе си, дали можем да носим заедно с другия.
Рядко споменаваната реалност на отношенията е, че понякога чашите и на двамата са празни. И тогава и двамат искат от другия, но и двамата нямат какво да дадат. Тогава отговорността е лична (както би трябвало да е и през останалото време) за това всеки да се захрани, за да има достатъчно за себе си, за близките си и за света.
Защото какъв е смисълът да мразите другия, че няма за вас от същото, което няма дори и за себе си…? И не е ли вашата комфортна зона причината да чакате грижата вечно отвън, вместо родител на детето в себе си да станете на първо място вие?