Днес често говорим за толерантност, приемане, разбиране и любов, но когато тези ценности започнат да се изкривяват и интерпретират твърде свободно лесно могат да преминат в безучастност, липса на емпатия и дори прикрито насилие. Карл Попър предупреждава за този парадокс още през 1945 г., казвайки, че „Ако едно общество е безкрайно толерантно, без да се защитава срещу нетолерантните, тогава самата толерантност ще бъде унищожена.“ Не е проява на „толерантност“ да позволяваш на онези, които искат да рушат, да го правят свободно. Не е и добродетел. Точно обратното е. Превръща се в опакован в розово инструмент за насилие с красиво име.
Някои го осъзнават, други не.
Някои действат спрямо осъзнатото, други искат да продължат стария си, комфортен живот, затваряйки очите си за истината.
В резултат на това хората рязко започват да се делят.
Едните се превръщат в непримирими, протестиращи по всички възможни начини активисти, опитвайки се да покажат, че границата отдавна е премината. Другите упорито отказват да признаят реалността и поддържат балона си чист „от мръсотия“, говорейки за self love и желанието си да „не се напрягат“ или да „напрягат другите с тежки теми“. Именно тук проличава как фалшивото разбиране за толерантност не само изкривява представата ни за любов и приемане, но и парализира способността ни за емпатия и активно действие и реакция на несправедливостите.
Затова призовавам хората да адресират всеки проблем, който видят, и да, това често ще бъде тълкувано като осъждане, като нетолерантност и дори „хейт“, може да ви коства приятелства, отношения, някой да ви изтрие или блокира (в по-драстични ситуации сме свидетели и на убийства, явно сме там вече), но сме длъжни да рискуваме. Длъжни сме да говорим, защото гласът на страдащите не може да остане глас в пустиня.
Особено важно е този текст да бъде прочетен и пратен на инфлуенсърите.
Вие държите в ръцете си вниманието на стотици, хиляди, понякога милиони млади хора. Колкото по-голямо е числото до профила ви, толкова по-голяма е и отговорността ви, не важността ви. Не сте повече от другите, по-скоро имате мишена на главата, имате повече задължения и повече шансове да се издъните морално. Когато „инфлуенсвате“, тоест влияете на гледащите, вие или участвате в схемата, в матрицата и капиталистическия строй, или говорите истината и рискувате сигурността и стабилността си в името на свободата. Светът няма нужда от още лайкове и куха популярност, има нужда от гласове, които говорят пред хиляди от името на онези, които никой не може да чуе. Всички с голяма платформа са длъжни да рискуват отлив на интерес и последователи в името на нещо по-голямо от тях самите. Такова е времето, такива са планетарните транзити, такава е епохата, в която навлизаме. Да бъдеш „неутрален“ вече не е опция. Всеки, който отказва да бъде неудобен всъщност не е неутрален, а избира съзнателно страната на болката. Не се страхувай да „изглеждаш луд“, не мисли, че можеш да нарушиш спокойствието или възприятията на другите за теб. Бъди готов да погледнеш обаче и себе си искрено…
Всички обичаме да мислим, че сме добри хора. Но не сме.
Истината е, че ако не видим къде не сме добри и с какво причиняваме страдание, светът няма да се промени. Лесно е да посочиш злодея някъде далеч, трудно е да държиш себе си и близките си отговорни за изборите, които правим всеки ден.
Да мълчим за войните, за несправедливостите, в които участваме пряко или косвено.
Да затваряме животни в клетки или на синджир.
Да държим в дома си същества, за които животът в апартамент е мъчение.
Да приемем индустриалното отглеждане и клане като нормално.
Да живеем спокойно с идеята, че заравянето на отпадъците и пластмасата е ефективен начин да „почистваме след себе си“.
Да ядем „храна“, която е повече химия и захар, отколкото натурални съставки.
Да позволяваме монопол и модифициране на плодовете и зеленчуците ни, така че семената им да не могат да покълват.
Да се ваксинираме с каквото ни кажат, без тестове и поносимост, по команда.
Да дишаме въздух, пълен с прах и отрови и да се правим, че е нормално да пием обезболяващи всеки ден или да живеем с автоимунни заболявания.
Да ходим с обувки по цял ден и да забравим какво е да се заземяваме, стъпили боси на земята.
Да избягваме слънцето, сякаш е враг, вместо да го приемаме като източник на живот.
Да мажем телата си с козметика, пълна с имунокомпрометиращи съставки и да наричаме това „грижа“.
Да пазаруваме fast food и fast fashion, на гърба на стотици хиляди роби.
Да оставим телефоните да ни следят и контролират, вярвайки че улесняват живота ни, докато всъщност бавно сваряват мозъка ни и пържат допаминовите ни рецептори.
Да пълним домовете си с мебели и вещи, произведени от деца в други държави.
Да третираме водата като безкраен ресурс, докато я пилеем и замърсяваме.
Да превръщаме земята в бетонов и асфалтов блок, сякаш природата е излишна.
Да седим по девет часа на столове, докато телата ни буквално се разпадат от обездвижване.
Да даваме таблети и телефони на деца, вместо да оставим мозъците им да се развият спрямо натуралните темпове.
Да вярваме, че парите и кредитите са „сигурност“, докато реално са също форма на робство.
Да превръщаме празници в празни ритуали на пазаруване и хранене до пръсване.
Да ползваме пластмасови бутилки и чаши за еднократна употреба, създавайки тонове боклук за пет минути удобство.
Да пътуваме със самолет повече от веднъж или два пъти годишно.
Да не адресираме публична рекламите, които нормализират консуматорството и внушението, че щастието идва от следващата покупка.
Да гледаме как модерните перални – хазартът и лотариите, стават все по-разпространени и въвличат все повече бедни, възползвайки се от слабостите им.
Да ходим в големи, затворени, задушни халета, където суетни хора плащат месечен абонамент да вдигат железа и да го наричаме „спортна култура“.
Да пием алкохол с повод и без повод, приемайки го за социална норма.
Да издигаме знаменитости и инфлуенсъри в култ, вместо хората, които реално лекуват, създават и помагат.
Да наричаме изкуствените аромати и химикали „класа“, докато увреждаме хормоналната си система.
Да прехвърляме вината на „системата“, а да не виждаме, че тя съществува, защото всеки от нас я храни.
Ако не се осмелим да говорим за тези неща, тогава „доброто“ в нас остава просто едно вярване, което обаче не е подкрепено с факти.
И знам, че ви писна да пиша такива статии и искате да си говорим за „зодии“ и да правя смешни скечове и забавни, цветни клипчета, както преди, но отдавна нямам енергията, нито желанието да играя в кукления спектакъл и да се правя, че е важно какво има в наталната ти карта, когато дори не знам дали ще имаме „утре“, в което да проиграеш целия сценарий, който е заложен в нея.
Истината е, че ми е все по-трудно да съм безгрижна и щастлива и не го казвам, за да придизвикам съжаление. Напротив, мисля, че състоянието ми е съвсем нормално предвид обстоятелствата в света ни днес и бих се притеснила, ако е друго. Ако трябва да съм честна не искам да виждам нито един човек, който да живее „нормално и щастливо“, защото това ме кара да се чувствам в „Шоуто на Труман“. Ще е висша форма на егоизъм да имаш достъп до щастие и да не правиш всичко по силите си, за да имат и други достъп до него. Егоизъм е да си позволиш лично благополучие, докато твоят комфорт пряко ощетява нечий друг живот. За какво равенство и братство можем да говорим, когато светът продължава да се дели на богати и бедни, на хора със свободи и хора без права, на управляващи и роби? Това ли е системата, която искаме да подхранваме? Да се борим за повече пари, за да станем част от онези с власт и влияние? Не е ли целта всъщност да се откажем да играем тази игра? Да сринем системата и да ощетим и себе си в процеса, само за да започнем от нулата, да започнем равни. Защото не сме равни. Въобще.
Уикенда бях поканена на сватба от близък приятел, следователно приех. Оказа се, че сватбата е с по-специални условия и дрескод и започнах подготовка: рокля, обувки, аксесоари. Няма да забравя момента, в който излязох от магазина с новата си официална рокля и на тротоара срещу мен видях мъж, който рови в кофата и събира в найлонова торбичка остатъци от храна. Исках да се самоубия, виждайки се ясно в този момент. Себе си. Колко ниско падам, за да съм част от това изкривено общество. В такива моменти не се ли чувствате абсурдно? Не като хора, а като безмозъчни играчки, които някой върти и кара да вярват, че „дрескодът“ е от изключителна важност. Или пък, че колие със скъпоценен камък за хиляди левове показва, че си важен, достоен и обичан. Знаете ли, че пръстенът с диамант е продукт на системата? Диамантите въобще не са редки, няма никаква логика да са скъпи и са следствие на робски труд, но ти ги продават, като символ на любовта. Не е ли жалко? Не е ли смешно? Не е ли трагично? И въпреки това отидох на сватбата, уважих реалността, в която избират да живеят другите, дори за малко и аз влязох в розовия им филм, само за да бъда изплюта в реалността на следващия ден. Пак съм в мрака и пак боли, но вярвам, че човечеството вече отваря очите си за всичко нередно, благодарение на онлайн обществата и скоро няма да е възможно да се правим на ударени. Защото това не е нормален живот. Това не е нормален свят. Можем да живеем в балон за кратки моменти, колкото да съхраним разсъдъка и психиката си, но това не променя факта, че извън него… този път хората наистина сме я загазили яко.