Ако има един тип човек, който е задължително да държиш далеч от себе си, то това е циникът.
Циникът е този, който не може да се зарадва истински и автентично на нищо. Нито в собствения си живот, нито на нещо, което се е случило на теб или изобщо може да се случи на някой друг. Циникът не вижда красотата и сладостта в нещата, той вижда проблемите, пробойните, грешките, винаги липсващото. Дори когато нещо е хубаво и истинско той намира начин да се усъмни в него или да го омаловажи, вярвайки, че е твърде хубаво, за да е истина. Сякаш живее в постоянна готовност да бъде разочарован, сякаш радостта е капан, на който не трябва да се хваща.
Най-неприятното е когато усетиш погледа му върху теб. Онази леко надменна и присмехулна нотка, докато те наблюдава, виждайки те като невинния, наивния, идеалиста. Собствената си циничност вижда изкривено, като реализъм и обективност, докато твоето щастие му изглежда съответно безпочвено и дори глупаво.
Ще казва, че нещата са „криндж“, когато те всъщност са романтични, мили, сладки и извиращи от сърцето. Никога не гледа анимации, дори тези с дълбоки теми и послания и не знае защо възрастните хора биха си пуснали детски филмчета. Ще вижда как някой се радва на нещо и е щастлив, ще го погледне от високо и ще каже, че въобще не е нищо особено. Независимо дали това ще е филм, книга, любим изпълнител или песен, която обичаш, ако на него не му допада – най-вероятно ти си в грешка, пак си неадекватен и не разбираш от изкуство. Когато някой подарява цвете просто защото му е хрумнало, циникът ще каже, че това е евтин жест, без особен смисъл. Когато двама души се държат за ръце на улицата ше коментира, че „се правят на влюбени“. Ако някой се разплаче от вълнение ще го гледа, като паднал от космоса и ще си помисли, че е лабилен. Ако компания на съседната маса се смее шумно ще каже, че са незрели и несъобразителни. Когато човек се занимава с рисуване, пеене или изкуство, ще го попита защо си губи времето с „глупости“. Ако някой говори с животно, като с човек, ще му се подиграе, че си мисли, че то го разбира. Когато чуе „обичам те“ или други нежни думи може да намекне, че човекът отсреща сигурно има скрит мотив. Ако някой вярва в чудеса, във Вселената или в знаци, ще каже, че това са езотерични тъпотии за наивници. Когато човек се старае да бъде добър и вежлив ще го обвини в лицемерие. Когато някой публикува искрено послание на тема любов или благодарност, ще каже, че търси внимание. Когато човек вярва, че доброто, което отдаваш винаги се връща, той ще отвърне, че животът не работи така. Ако получи ръчно направен подарък ще го огледа с разочарование, мислейки си че си могъл да направиш нещо по-добро с парите си. Когато види някой да танцува свободно ще каже „Гледай този/тази как се излага…“. Ако разбере, че някой пази стара, плюшена играчка от детството ще го попита дали още е на пет годинки. В красив снежен ден ще се оплаква от студа и кишата. Ако някой мечтае на глас може да го нарече празнодумец. Ако човек украсява дома си с лампички и цветя ще каже, че това е кич и безвкусно. Ако се радваш на простички неща, като вятъра, слънцето, музиката или това, че си жив, ще те гледа сякаш си сантиментален глупак. А ако чуе, че вярваш, че хората могат да се променят, най-вероятно ще отвърне, че всички са точно такива, каквито са и такива ще си останат. Но и тук не е прав. Защото дори той, както героинята от филма в тази сцена с пеещата картичка, може да се промени и всъщност да заобича песента, която е мразел до вчера, защото е била „твърде токсично позитивна“, но…
… това не е твоя работа.
Знам, че ако си от онези хора, които се припознават в наивния, този, който все още вярва в доброто, ще ти е трудно да се откъснеш. Инстинктът ти ще те кара да останеш до циника, за да му покажеш колко красив може да бъде светът, колко светлина има в него, колко любов, колко нежност. Ще искаш да бъдеш доказателството, че хората са добри, но истината е, че не си длъжен да доказваш нищо на никого. Не си пратен тук, за да правиш всеки щастлив. Има много хора, които са по-щастливи, когато ги оставиш да бъдат нещастни и цинични. Наистина.
Твоето слънце обаче може да потъмнее от влиянието на този човек, затова когато усетиш, че удряш на камък (което и буквално, защото повечето такива хора имат повече земя в картите) – отдели се и остани в магията. Магията, която ти създаваш. Която твоите очи виждат. Красотата, която твоят ум възприема естествено. Остави другия човек да стои в своята избрана от него реалност. Нека за него всичко да е достойно за присмех, ти живей това, което той не разбира и може би никога няма да успее. Танцувай на лунна светлина и гледай дълго в очите човека, когото обичаш и не се притеснявай, че циникът ще брои дните до раздялата ви, защото ще вярва, че сте позьори. Запомни, че ти си свободен. Той не е.
Винаги ще има хора, които се раждат стари и си остават такива, недоволни, сбръчкани отвътре, още преди да са остарели отвън. Винаги ще ги има и другите – онези, които носят съзнанието на дете, с широко отворени очи и сърце, виждайки смисъл, красота и вдъхновение навсякъде. Първите могат да се омекотят, ако пожелаят и положат усилия, но вторите могат да потъмнеят също, ако не пазят слънцето си и не подбират обкръжението си. Затова приеми този текст, като знак. И ако усещаш, че не светиш толкова ярко, колкото преди, защото някой те кара да се срамуваш от светлината си или да се съмняваш в нея, назрял е явно моментът да се дистанцираш и да спреш да спасяваш хората, които сами избират да останат на тъмно.