Да приемаш и разбираш всички гледни точки и всички форми на реалността е уж белег за духовност и зрялост, но в днешно време граничи с безгръбначност, безмозъчност и опортюнизъм. Да, пак съм аз и не съм омекотила изказа си с годините, дори мисля че отдавна е време всички да станем доста по-крайни по някои теми. Blame Pluto in Aquarius..
Модерно е явно да си „отворен“ към всичко, към безумия, пошлост и морална деградация, като ежедневно толерираме неща, които не са нормални, и тези които навлизат тепърва, и тези от миналото. Толерираме невежото, защото не искаме да бъдем виждани като „осъждащи“ и „критични“. Толерираме слабостта, защото иначе ще сме „безсърдечни“. Толерираме посредствеността и после се чудим защо всичко, около нас е счупено и некадърно направено. Не си с всичкия си обаче, ако приемаш всичко. Човек трябва да има гръбнак и мнение и обективно да вижда кое е излязло далеч отвъд границите на нормалното.
Нещо, което категорично трябва да се върне в нашия свят е срамът. Да, срамът, една от емоциите с най-ниска честота. Сатурн работи там, където има срам, а често там има и съвест. Той показва кое е болно. Трябва да засрамваме хората, когато правят избори, които разрушават, дали тях самите или децата им, животните или планетата. Когато е доказано по всякакви начини, научни, духовни, психологически, че нещо е вредно, но ти продължаваш да го правиш, значи не си „различен“ и с „лично отношение и мнение по темата“, а просто си неосъзнат, неинформиран и дори потенциално опасен.
През социалните мрежи хората със сходни възгледи се намират и това е колкото хубаво, толкова и лошо. Защото може да решиш, че искаш да убиеш някого утре и ако го оповестиш онлайн ти гарантирам, че колкото и крайни контра реакции да получиш, ще получиш поне няколко подкрепящи. И това е откачено. Защото може да не получиш reality check, а да се хванеш за тези, които са съгласни с теб и така да валидираш собствената си изкривена реалност и да направиш куп глупости.
Затова вярвам, че да сочим с пръст онези, които са влезли надълбоко в балона си и са подкрепяни от други, неинформирани хора, може би не е чак толкова лошо нещо.
Ако родител крещи на детето си, което е под седем годишна възраст и му казва „млъкни“, „зак’во ревеш сега?“, „успокой се“ или „писна ми от теб“, това е човек, който не разбира как работи детския мозък. Това са липсващи знания. Липса на информация. Липса на желание да се развиваш. Липса на отговорност към психическото здраве на детето и съответно потенциална вреда ще има и отвъд тези взаимоотношения, защото дете с психически проблеми има шанс да се превърне във възрастен, който вреди осъзнато и неосъзнато на всички, които среща занапред също. Така че, да, такива хора трябва да бъдат порицавани и не от такива, като мен, а най-вече от други родители, които са пораснали достатъчно и имат развит префронтален кортекс, който използват, за сметка на този при децата им, които и да искат не могат да отговорят на безумния въпрос „Мислиш ли с тая глава въобще?“. Този, който обективно не мисли с тази глава въобще е възрастният, който задава подобен въпрос, но уви детето не знае това и ще поеме цялата вина и ще си създаде този негативен вътрешен монолог, с който някои хора живеят цял живот след това.
Където са децата, там са и животните, защото е доказано, че кучетата например имат интелектуалните способности на три годишно дете. Тоест, по същата логика, да се караш на куче, да му топиш носа в напиканото и да го удряш, не е точно дисциплина, а поведение на австралопитек. Нито е любов, сигурност и грижа да държиш животно на синджир или в клетка, или в дървена колиба на двора, независимо колко е изолирана и „луксозна“. Това показва базово неразбиране на кучето, като вид и нужди. Те са социален вид, произлизат от вълците, които живеят в глутници с ясна йерархия, като в днешно време глутницата на кучето е човешкото семейство. Генетични и поведенчески изследвания показват, че мозъкът им реагира на човешки лица и гласове по същия начин, както на свои събратя. Следователно когато едно куче бъде оставено само, особено продължително, в него се активират зоните, отговорни за тревожност и стрес, включително има увеличено ниво на кортизол, същото, което човек изпитва при социална изолация. И там се ражда известният при тях separation anxiety, който може да доведе до самонараняване, разрушително поведение или апатия и прекарване на целия ден в сън. Ако стои само постоянно, дори и да спи не е от физиологична нужда, а е форма на депресия. Котките, от друга страна, са си останали ловци-индивидуалисти и не развиват същата зависимост, но кучетата буквално са проектирани да съществуват “заедно”, с глутницата или с човека, който я замества. Следователно да имаш „дворно куче“ е варварство. Да имаш само едно куче също, ако не си над 20 часа на ден с него. Да гледаме животни така в 21-ви век трябва да е не просто срамно, а немислимо. Ако не можеш да отделяш време на животното си, не го взимай. Или имай две или три, за да не е само. Важи за повечето видове, които наричаме „домашни любимци“, като за останалите темата с клетките е още по-важна, тъй като някои от тях прекарват целия си живот там. Животно в изолация или живеещо в ограничено, затворено пространство, е мъчение. Това е дефиницията на затвор. Дори да живееш в апартамент – кутийка, можеш да си спокоен и свободен, защото можеш да излезеш. Дори и да живееш в палат, ако нямаш право да излезеш, напрежението се покачва прогресивно. Това е инстинкт на всяко живо същество и те не са различни от нас в това отношение.
Следващата тема, която заслужава много осъждане е с какво храним себе си, децата си и животните си. Опакована храна, десет реда състав, боклуци в пластмаса, пълни с химия и захар е почти същото като да си сипеш отрова с отложено действие. Колкото повече химикали, пестициди и модифицирани храни приема човек, толкова по-трудно му става да функционира нормално в това тяло. Буквално сме се превърнали в кофи за боклук, вече сме пълни с пластмаса, артериите ни са задръстени от евтина мазнина, мозъците ни – замъглени от химия. Няма да се изненадам, ако един ден не можем да се разложим след смъртта си, защото вече сме направени от същото, от което са направени опаковките. За да сме от правилната страна на тази ситуация е нужно да уважаваме пиродата на човека или вида, който храним, а не собственото си удобство. Кучетата, котките и други хищници домашни любимци е редно да се хранят предимно с месо, защото това иска, обработва и усвоява най-добре храносмилателната им система. Хората от своя страна е редно също да се хранят спрямо биологията си. Ако махнем рекламите, маркетинга, диетите, трендовете и „иновациите“, човешкото тяло все още си е същото, ние сме hunter-gatherers. Еволюционно пригодени сме за истинска храна – месо, риба, яйца, зеленчуци, плодове, ядки, малко зърно и ферментирали продукти. Най-здравите народи в света се хранят точно така: минимална обработка, сезонни продукти, без добавки и достатъчно физическа активност и движение. Хора, които хранят и себе си и децата си често или предимно със захар – натурални сокчета, зърнени закуски, плодови млекца, бисквитки, кроасани, са чисто и просто невежи и безотговорни. Детето не избира, ти избираш. И ако не можеш да издържиш пет минути рев без да му пъхнеш нещо въглехидратно или шоколадово в устата, това е проблем. Проблем е, защото първите шест-седем години са формиращи не само за психиката, но и за тялото и навиците. Това дете ще се научи да гаси болката си с вещества, през зависимости, с бързи удоволствия и ще му е доста трудно да направи промяната в по-късни години. Родителството изисква дисциплина и ако ти си „изпуснат“ от твоите родители и се храниш зле, то поне си длъжен да стиснеш зъби и да промениш навиците си поне през първите няколко години от живота на детето ти, за да му дадеш здрава основа и силно начало.
Абсолютно задължително е също така хората да бъдат осъждани и засрамвани, когато черпят самочувствието си от брандове или скъпи вещи. Да си сложиш огромно лого на гърба, да караш кола за стотици хиляди, да си купуваш неща, защото са нови и скъпи, а не защото старите не ти вършат работа или да си роб на манията по диамантите, мислейки си, че това покачва твоята цена – това трябва да е диагноза и да се води психично отклонение. Всеки, който се идентифицира чрез вещи, сумата в банковата си сметка, външния си вид или статуса си в обществото, неминуемо по един или друг начин участва в унищожението на планетата. И скъпото и евтиното се произвеждат на едно и също място, от едни и същи нещастни и ниско-платени хора, от едни и същи корпорации, които не им пука какъв е отпечатъкът и влиянието им върху природата. Не просто трябва да е порицавано, трябва да е престъпно, но как да направим незаконно това, което движи парите на всички на върха на пирамидата, чийто марионетки са така наречените – „управляващи“. Остава ни единствено да не го одобряваме, да не се възхищаваме и да не го бленуваме, мислейки си че новата придобивка ще „оправи живота ни“. Ще го оправи за ден-два, а цената ще я платят много други по веригата.
И ако трябва да говорим за още неща, за които човечеството трябва да се срамува.. честно казано списъкът е безкраен.
Например манията ни по чистота. Тази стерилна обсесия, с която убихме всичко живо около нас. Изтребихме микроорганизмите, които ни поддържаха здрави, бактериите в почвата, във водата, по телата ни, в домовете ни, в червата ни. Пръскаме, мием, третираме, дезинфекцираме, докато планетата вече няма имунитет, тялото ни също. Унищожихме опрашителите, за да „поддържаме градините си красиви“. Унищожихме бактериите, за да „живеем чисто“. И после се чудим защо все повече хора се раждат болни, алергични или стерилни. Изчистихме света толкова добре, че вече няма живот в него. Трябва да ни е срам и от начина, по който живеем. Затворихме се в бетонни кутии без дневна светлина, с остри ъгли и изкуствен въздух и наричаме това „дом“. Не искаме да живеем първобитно в „сламена къщурка“, за сметка на това обаче градим с материали, които тровят, лепила, лакове, бои, изпарения, изолации. Дори дървото вече не е дърво, а химически обработен труп, загърнат в „еко“ обвивка. Трябва да ни е срам също така, че технологиите ни надраснаха, а ние все още не можем да водим нормален разговор лице в лице. Че съвсем скоро творението ни има реален шанс да се обърне срещу нас и това не е фантастичен филм, а опасенията на хората, които разработват тези системи. Отделно сме опорочили и духовното. Направили сме емпатията – поза и дори бизнес, а духовността – продукт. Живеем в епоха на „високите вибрации“, докато всичко реално гори. Трябва да ни е срам и за боклука. Че още не сме забранили пластмасата, че продължаваме да заравяме отпадъци под земята и да тровим подпочвените води, сякаш живеем на резервна планета. Че няма закони, които реално да спират това, а само кухи кампании с усмихнати лица и празни обещания. Планетата вече е пълна с найлон, във въздуха, в моретата, в телата ни, и пак продължаваме да купуваме, да хвърляме, да „рециклираме“ с чиста съвест, докато микропластмасата вече и в кръвта ни. Трябва да ни е срам, че децата растат с екрани вместо с хора. Че им купуваме популярни играчки със злобни лица, червени очи и остри зъби. Че обожествяваме концепията за „здраве“, докато едновременно с това си съсипваме телата с протеинови прахчета, стимуланти, калорийни режими и тренировки, без почивка. Уж „дисциплина“, но всъщност наказание, произлизащо от дълбоко неприемане на себе си, маскирано като грижа. Другата ни нова срамна обсесия сме самите ние. Психологията и да се ровиш безкрайно в себе си, да търсиш „по-добрата си версия“, да си анализираш травмите по сто пъти на седмица до степен, в която вече не живееш, а се изучаваш като обект. Не е точно осъзнатост, а просто нова форма на обсесия и себецентрираност. Еко-позьорството също е много модерно и пием фрапета с метални сламки, но сменяме телефона си всяка година. Купуваме си био продукти, докарани от другата страна на кълбото. Опитваме се да спасим света, но някак без да се отказваме от удобствата на цивилизацията. Пътуваме до Бали, за да „се намерим“, докато местните чистят след нас боклуците, с които зариваме плажовете. Даряваме, за да се похвалим, поомагаме, за да изглеждаме „добри“, снимаме бедността, за да провокираме реакция, но не правим крачки да я решим.
Така че, не, светът не страда от липса на информация или ресурс, страда от липса на срам, разум и достойнство и докато продължаваме да се гордеем с нещата, за които всъщност трябва да потънем в земята от срам, ще си останем цивилизовани само на теория. И може да си измиете ръцете с името или думите ми и някак да завъртите нещата така, че аз да съм проблема, защото съм твърде крайна или „това не е начинът“, но щом има по-добър начин, моля, действайте. Защото положението отдавна е критично.