Правителството подаде оставка след протестите.
Не бързаме да се радваме, защото истинският въпрос остава: Сега какво?
И предложените отговори на този въпрос не ни харесват.
Нашето поколение ясно показа, че не разпознава нито една от фигурите, които досега са се появявали на политическата сцена, като достатъчно достойни, за да им се гласува доверие и за това свидетелства ниската избирателна активност последните години. Видя се, че не е защото не ни пука за политиката и не е защото ни мързи. Излязохме ли на площадите? Излязохме. Но сега сме в патова ситуация, защото липсва хоризонт. По-възрастните ни упрекват, че сме „активни в сторита, но пасивни в изборния ден“ и теоретично това звучи логично, но реално проблемът не е, че не искаме да гласуваме, проблемът е, че не искаме да легитимираме система, която функционира по същия начин, независимо кои имена сменяме отпред.
Оставката на правителството не е крайната цел.
Нищо не приключва тук. Оставката е симптом, че нещо е счупено. Искането ни не е „други хора на същите столове“, а пълна реформа на начина, по който властта се конструира, разпределя и контролира. Генерално. Системно. И докато този разговор не започне по нов начин, без някой да ни обяснява, че „така е било винаги“, ще продължаваме да сме поколението, което излиза на улицата, защото отказва да играе по правила, които вече не вярва, че водят към нещо смислено. Това, което всъщност искаме да се промени не е просто кой управлява, а как изобщо се излъчват хората, които стигат до властта. В момента този процес е затворен, партиен и напълно откъснат от реалния обществен дискурс. Алтернативата, която виждам е, разбира се, леко радикална, а именно обществото само да излъчва своите представители, ползвайки онлайн пространството.
Да съществува сайт, платформа или приложение, в което да се води реален онлайн дебат. Място, където хората да се заявяват, да бъдат обсъждани, критикувани, подкрепяни и чрез гласове и коментари в реално време да се изкристализират личности с реална обществена подкрепа, а не партийна протекция. Проблемът на традиционните избори не е само в резултатите, а в самата им конструкция. Всеобщото право на глас звучи демократично, но на практика води до абсурдното нещо бъдещето ни да се определя от хора, които нямат никакъв капацитет. Ако искаме новото поколение да излъчи свои представители това неизбежно означава, че участието в този процес изисква определено ниво на компетентност и това включва елементарни, но ключови неща: грамотност, умение за работа с технологии, добро владеене на български език, по възможност и чужд. По мое лично мнение – и завършено образование. Да, това искане е незаконно според сегашната рамка, но за мен е абсолютно логично, защото не е адекватно хора, които са напълно откъснати от съвременния свят, хора без базова грамотност и без критично мислене, да определят нечие бъдеще. И всъщност именно тези групи са най-лесно подкупни, най-лесно манипулируеми и най-често използвани като инструмент, под фасадата на демокрацията.
Новото поколение не желаем да се асоциираме с този механизъм и не вярвам, че е истинска демокрация, когато гласът на информирания и мислещ човек тежи точно толкова, колкото гласът на човек, който продава вота си за пари или под натиск, заплахи и манипулации.
Друг ключов елемент при създаването на подобна платформа е прозрачността в реално време. Не след дни, не след седмици, не чрез протоколи, които „някой е преброил“, а LIVE. Процентите да се виждат в момента, в който се променят, данните да са публични, проследими и достъпни за всички и не през купените медии, а през свободният онлайн свят. Аргументът, че „по-възрастните хора няма да могат да участват“ не е валиден. Имаме баби и дядовци, които работят със смартфони, банкират онлайн и използват социални мрежи и ако могат да пратят снимка във Viber, могат и да гласуват дигитално. Основният проблем на сегашния модел е човешкият фактор. Хората броят. Хората контролират. Хората подписват. И хората са подкупваеми. Камери, наблюдатели, комисии, всичко това е опит да се контролира нещо, което по дефиниция вече е компрометирано. Дигитализацията не е перфектна също, винаги съществува риск от хакерски намеси, но разликата е, че дигиталните системи оставят следи. Те могат да бъдат одитирани. Манипулацията може да бъде засечена. Има достатъчно специалисти, които могат да изградят система, в която всяка намеса да е видима и доказуема и това е несравнимо по-надеждно от хартиени бюлетини, които се броят дни наред и се „анализират“ с месеци.
Друг фундаментален елемент е свободният обществен коментар.
В момента избираме хора в информационен вакуум, а реалната биография, действията и скандалите остават скрити или разпиляни из интернет. В една такава платформа всеки кандидат трябва да бъде коментиран в реално време и ако някой каже: „Това е моят избор“, други трябва да могат да отговорят: „Знаеш ли, че този човек е правил това“, „Знаеш ли какво е казал преди години“, „Ето разследване, ето факти“. Никой от нас не разполага с цялата информация, но когато информацията се споделя, когато мненията се сблъскват, когато 90% от хората сочат в една посока, а 10% в друга, започва да се очертава реална картина. Не „истината“ в абсолютен смисъл, но се дава достатъчна яснота дали един човек е компетентен, надежден и морален. И когато от този процес се излъчат малко на брой хора, буквално единици, искам те да формират новия състав. Независимо дали са работили заедно, дали се познават, дали изобщо някога са били в политиката, искам те да влязат в парламента.
На някои може това да се вижда като утопична или налудничава идея, но това виждам като полезна промяна и не съм приключила, защото идва и най-„абсурдната“ част. Вместо да гледаме риалити формати по телевизията, в които наблюдаваме чужди животи за забавление, защо да не превърнем управлението в най-прозрачното риалити, което някога е съществувало?
Всеки човек, който е излъчен от обществото и влиза във властта, да носи bodycam по време на работния си процес. Не постоянно, не в личния му живот, само в рамките на институциите. Камера, която излъчва на общодостъпна платформа и хората да могат да виждат какво се случва вътре. Разговори, реакции, динамика, решения. Кой как гледа, кой мълчи, кой натиска, кой се измъква. Имаме нужда от пълна прозрачност, а не от пресконференции и изявления. Ако можем да гледаме с часове как някоя силиконова кукла яде, спи, реве и прави скандали за внимание, можем да гледаме и как се взимат решения, които определят живота и бъдещето ни. Може да звучи нереалистично и като идея на поколение, което е израснало онлайн, но същевременно е логичен отговор на система, която НЕ работи. Не можем просто да „сваляме хора от властта“, без да свалим цялата конструкция, която ги създава, пази и възпроизвежда.
А ако трябва да сме напълно прозрачни и искрени със себе си… отвъд платформите и изборите и новата власт, важно е да си зададем по-важния въпрос: Този контрол, който имаме… дали наистина го имаме?
Думата „мафия“ не е локален проблем, не е български феномен, знаем че съществува навсякъде и колкото по-голяма и по-силна е една държава, толкова по-дълбоко е вкоренена тя. Реално ли е да вярваме, че можем да се изправим срещу това или просто сме обречени да участваме в добре режисиран спектакъл? Можем да скандираме „мафията вън“, но знаем ли дали това е възможно? Или на хората се подхвърлят трохи – „гласувайте“, „изберете по-доброто“, „участвайте“, докато в същото време играта остава същата, а победителите са предварително ясни? Изборите често изглеждат като фалшиво усещане за свобода и новото поколение го усещаме. Затова истинският въпрос не е дали системата може да се поправи, а дали може да бъде преизградена из основи? Така че или да видим ясно, че мафията наистина управлява всичко, или за първи път да създадем механизъм, който реално я ограничава.
Защо изобщо казвам всичко това?
Занимавам се с определена сфера, наблюдавам процесите глобално и този период, в който се намираме е моментът, в който скритото излиза на повърхността, властовите структури се оголват и илюзиите започват да се разпадат. Дори не става дума просто за политика. Говорим за реалността, в която виждаме как не просто тази държава, а този свят, нашият свят, нашият дом се управлява от малка група хора и всички останали сме персонал. Без значение колко пари изкарваме, дали имаме бизнес, дали се смятаме за „свободни“ или не, ако за да съществуваме, трябва да извършваме определени действия, за да получаваме средства в рамките на чужда система, ние – сме – персонал. И човечеството започва да осъзнава, че времената на кралете и селяните съвсем не са отминали. Затова вярвам, че всяка стъпка към изкореняване на старото и търсене на нов модел е необходима и дори задължителна. В този контекст е важно да кажа и нещо лично – това, че ходя на протести не означава автоматично, че съм готова да гласувам при новите избори. Не означава, че имам вяра в която и да е от наличните партии. Протестът е за мен лично символ на отказ от цялата система, не от сегашните управляващи единствено, а гласуването, такова каквото е сега, би било съгласие със същата система и няма как да го направя.
Държавата ни, светът ни, има нужда от Нов. Формат. Да има място където да се покажат хора, избрани директно от обществото, онлайн, където единствено грамотните, мислещите и интелигентните имат право на вот. Тези, които ще бъдат избрани и тези, които ги коментират да застанат с лицата и имената си, за да бъдат изследвани, какво са правили, какво са казвали, какви са били и какви са сега и всичко това да се случва в пълна прозрачност. И когато влязат в системата всичко да е live stream, за да разберем всички, наистина ли добри хора не могат да оцелеят на това място и пипалата на мафията и парите и заплахите всъщност винаги ще опорочават всяко добро намерение. Защото ако е така мирните протести приключват и следващите стъпки стават съвсем различни. Според мен само така можем да продължим напред. Всичко друго би било компромис и още от същото.
И ако тези идеи не ви допадат, няма проблем, надявам се заедно да измислим по-добри. Коментарите са включени, за да дадете вашето решение, ако смятате, че имате по-добро.