Иска ми се да коментирам един типично мъжки проблем, който за съжаление започва все по-често да се среща и при жените.
И аз, и много други хора, които пишат или работят в сфера, ангажирана с психиката и здравето на другите, често казваме: „Открий страстта си. Намери това, което обичаш да правиш, което събира всичките ти натурални качества в едно, за да го дадеш под някаква форма на света. Прави това, което обичаш, за да не чувстваш, че е работа, в смисъла на – онова гадно нещо, което правиш всеки ден, само за да изкарваш пари, за да оцелееш.“
Но както много добре знаем, всяко решение създава нов проблем.
В днешно време започваме да се сблъскваме с другата крайност: „Обичам работата си толкова много, че всъщност не знам как да спра.“ Носи ти толкова удоволствие, че всичко друго започва да изглежда сиво и скучно. Изпълва те със смисъл и ентусиазъм, пристрастяваш се към завършването на всяка следваща стъпка и търсенето на това, което предстои. Не спиш, защото работиш. Забравяш да се храниш, защото работиш. Като луд гений, разработващ най-великия си труд, умът ти не оставя на тялото ти да си почине, но понякога дори и нямаш чувство, че трябва. Поддържан си не от сън и храна, а от кофеин и онзи high на вдъхновението, който те кара да губиш всякаква представа за времето. А най-големият проблем на хората, които обичат работата си, е че близките им неминуемо страдат. Липсваш им. В работно или неработно време имат чувството, че хем си там, със и до тях, хем си другаде. Не им обръщаш внимание. Не се чувстват толкова важни, колкото това, което правиш в името на целите си. Доминиращо мъжки проблем в миналото, да, но вече и много разпространен проблем при жените, а те са именно тези, за които взаимоотношенията са също толкова голям приоритет в живота.
И… какво правим? Как намираме златната среда между това, което обичаме и това, което обичаме?
Първо, нека не мислим в насока баланс, а по-скоро да изберем думата: ритъм. Това са различни фази, различни нужди и потребности, които е важно да задоволяваме, без да приоритизираме някое в генерален план. Моделът е такъв: когато работиш – потъваш, твориш, изследваш, посвещаваш се и не позволяваш разсейване и спонтанни приятелски или семейни разговори, НО имаш фиксиран край на деня, след който светът не може повече да има достъп до теб. Фаза две – когато си с близките си, лаптопът е далеч, телефонът е на без звук, дори най-добре в другата стая, за да няма „само да довърша и се връщам“. Нужно е да има редуване на тези два свята. Хубаво е също така и да си създадеш кратък преходен ритуал между работата и личния живот. Например успокояващ душ или вана, даден аромат, определена песен, смяна на дрехите, кратка медитация, просто нещо което да каже на мозъка ти: Превключваме. Без такъв мост можеш буквално да се почувстваш раздробен и емоционално и ментално, защото непрекъснато прескачаш от фаза във фаза и това влияе ужасно на нервната ти система.
И най-важното: Времето, в което не си на работа не е нужно да е много, но е задължително да е качествено прекарано. Близките ти нямат проблем да получават по-малко от работните ти часове, но искат да те има, не просто да стоиш в една стая с тях, като NPC. Ще ти хрумват идеи свързани с работа, но трябва да ги оставиш на скамейката. Може да ги помниш по-късно, може и да не ги помниш, няма значение. Сега не си на работа. Може да искаш да релаксираш със скролване в телефона, но не го прави, освен ако не си сам. Има ли човек до теб, той е там, за да имате обмен. Гледай го, докато си говорите. Бъди и физически близък, прегръщай, докосвай и проявявай тази топлина, която казва без думи: „Ти си важен за мен.“ Слушай. Внимавай. Не прекъсвай. Интересувай се от чуждия свят. Не блуждай. Не сменяй темата към нещо работно, което само на теб ще е интересно. Не планирай. Не си мисли какво ще направиш веднага когато отново се върнеш на работа. Дори десет минути истинско присъствие са повече от пет часа половинчата споделеност. Забрави бъдещето, остани в сегашния момент. Имаш него и го губиш, не го изживяваш пълноценно, а заедно с това след време могат да дойдат и негативните последици, които ще те накарат да съжаляваш, че не си бил наличен, докато всичко все още е било наред.
И не забравяй и фаза 3. Времето само за теб. Времето, в което не си човека, който работи, нито си човека, който се грижи за хората, които обича. Фаза три е: „Родител съм, но на себе си. На детето в мен. На тялото, което трябва да поддържам здраво и щастливо.“ Това е моментът, в който изключваш телефона и си връщаш тишината. Прекарай време на терасата, гледайки небето и птиците. Момент в който да подишаш дълбоко със затворени очи и ръце върху гърдите. Грижа може да е и да си направиш топъл чай и да го изпиеш бавно. Изборът да ядеш храна, която те подхранва, а не просто те държи жив. Бавно, съзнателно. Кратко разтягане, което да отпусне тялото ти. Разходка сам, без слушалки, без стимулация, просто усещайки през сетивата си света навън. Няколко страници писане в дневника, след дълъг ден, за да извадиш чувствата от себе си по чист начин. Танцуване пред огледалото и чиста детска радост от любимите песни. Рисуване, пеене, йога, масажи. Връщане към тялото така, че и то да усети, че не е просто инструмент и уред, който духът ти ползва, за да твори, а е… също и нещо, което истински обичаш и на което искаш да посветиш време.