Защо хората изневеряват

За да не се повтарям милиард пъти реших най-накрая да напиша какъв е отговорът ми на това, за да го има черно на бяло, трайно и достъпно за всеки в това положение.

Защото са нелоялни, гадни, лъжливи и неморални личности. Това е лесният и бърз отговор, но не е задължително реалният.

Прочиташ книга и те вдъхновява. След само месец вече не помниш детайлите, само основната идея. След няколко години и основната идея вече избледнява, помниш само заглавието. Същото е в живота и събитията в него, но въпреки това гордо казваме „Научих си урока“, но той „стои научен“ колко време? Седмица. Месец. Година. Животът тече, ежедневието се променя и много често се оказваме в ситуации от миналото, които „уж“ сме научили как се разрешават, но ето че пак сме наивни, не виждаме повторението и може отново… да направим същите грешки.

Виждам как хората често можем да объркаме силното усещане със „съдба“. Може да интерпретираме разтърсването като знак, че е време за грандиозна промяна. Понякога ситуацията е просто проверка. Проверка на наученото преди три или четири, понякога пет или шест или дори десет години. Забрави ли всичко, което научи тогава или имаш нужда от опресняване? И колко ще ти струва то?

Ситуацията не е нова. Същата история е, само че с други лица, други дрехи, сезонът и декорът са други и понеже са привидно различни си казваш: “Не, това не е същото, този път е по-различно.“ Повярвай ми, не е.

Първият признак е, че не усещаш ситуацията, като изпит. Усеща се като прилив на вдъхновение. Като нещо, което те буди от зимен сън. Нещо, което ти връща пулса и изведнъж се чувстваш по-жив. По-буден. По-любопитен. Всяко малко съвпадение започва да изглежда като символ, знак, съдба, синхроничност. Всяка дума започва да тежи повече и да я въртиш в главата си до побъркване, всяко мълчание също се анализира до смърт и понеже вътре в теб отдавна е имало глад за нещо, за движение, за смисъл, за мистерия, за друг вид огън, започваш да мислиш, че гладът доказва важността на човека или ситуацията. А всъщност понякога гладът доказва единствено, че нещо в теб е било оставено без храна твърде дълго време.

По този път хората влизат в тази опасна територия и точно така се случват изневерите. Може да си лоялен, може да си искрен и отговорен, може да си надежден и стабилен човек, може да си този, който не бяга при първото неудобство, но ако достатъчно дълго оставиш някаква част от себе си гладна, гладна за внимание, за вълнение, за нежност, за игра, за признание, животът рано или късно ще ти предложи храна. Но тогава основната тема се променя и въпросът става друг – не е: „Заслужавам ли да се нахраня?“ а: „Как да се нахраня, без това да разруши живота ми изцяло?“

Защото е лъжа, в комбинация с егоизъм и последващи неморални действия. Дори да не те „разкрият“, знанието за тази постъпка ще стои в теб и ще живее в тялото ти завинаги. Знанието, че ако другият знае истината, може и да не може никога повече да те погледне по същия начин.

Защо обаче в този свят има разделение и осъждане към хората, които изневеряват? Защото кучето на синджир винаги ще лае кучето, което се разхожда свободно. Ако всеки човек е напълно искрен пред себе си, няма как да каже, че мисълта за някой друг не е преминавала през ума му, колкото и да обича човека до себе си. Може да не се е случвало, но може и да не се е случвало… все още. При някои тези мисли са в началото на отношенията, когато още са нестабилни, при други тези мисли са след години връзка, когато нещата започнат да влизат в коловоз. Истината е, че е неизбежно и всеки трябва да възприеме себе си, като „нелоялен“ минимум в ума си, защото всяка фантазия, всеки сън, всяка мисъл за миналото или потенциалното бъдеще с основна фигура друг човек, е форма на изневяра. Осъждането идва обаче, защото едните хора оставят фантазиите вътре, докато други хора ги проиграват в истинския живот и по този начин наистина често разрушават и своя и живота на всички замесени. Но самото действие не прави изневярата реална. Тя е реална дори и когато е единствено в главата, затова няма „невинни“.

Мъдростта и зрялостта казват: „По-добър няма, защото и двамата в ума си сте деца, но по-осъзнатият знае, че ако управлява импулсите си ще запази най-ценното, което има – съвестта си. Защото с нея ще живееш цял живот и не подлежи на подмяна.“

И макар християните да имат практиката да се изповядват и греховете им да бъдат опрощавани, повечето от нас обикновено живеем всеки ден с тежестта на това, което сме или не сме направили и сме или не сме казали. Не знам дали след края на живота някой ще ми каже: „Браво, че запази чистота в себе си“, но знам че още докато съм жива ходя по-леко и спя по-спокойно, знаейки че не съм престъпила думата си.

Затова тук не говорим кой е “добър” и кой е “лош”. Разликата е единствено в това кой къде спира. Кой вижда пропастта и прави крачка назад, и кой вижда пропастта и си казва, че може да полети. Защото мисълта сама по себе си може да дойде дори неканена, усещането може да те удари без предупреждение, сънят не е съзнателно решение, фантазията може да се завихри за секунди, споменът може да се върне от аромат или дадено място, някой или нещо може да те активира, без ти да си го планирал, но едно е нещо да “мине през теб”, съвсем друго е да започнеш да храниш това мимолентно чувство и мисъл. Друго е като му даваш енергията си. Правиш му място в живота си. Планираш около него. Търсиш значение. Поливаш го с въображение. Оправдаваш го и го защитаваш от реалността. Започваш да живееш в него. Да разделяш живота си на две. Себе си на две. Сърцето си на две. И оттам преминаваш вече и към лъжите. Към криенето. Към действията, които не можеш да върнеш.

Ако случайно си от хората, които са на прага на грешката, която вече са украсили в главата си и наименували „Спасението ми“ или „My happily ever after“ или „Избирам да послушам сърцето си!“ и се чудят какво могат да направят с вече акумулирания хаос… ще ти дам алтернативата. Но гарантирам, че ще се усети сякаш ти давам какао с банан, вместо течен шоколад. Съжалявам, такова е естеството на здравословните решения, не са с такива еуфорични височини и спадове, като грешките, затова ако искаш влакчето на ужасите, действай, но ако искаш да имаш нещо стабилно и сигурно в живота си, в следващите редове е рецептата.

Така и така ще ти се случва да влизаш волево или не във фантазии. Хубаво е да знаеш какво да правиш с тях и как правилно да ги интерпретираш. На първо време е важно да останеш насаме с това притегляне и да не го превръщаш веднага в сценарий на нов филм. Да не го наричаш съдба. Да не го украсяваш, просто защото нямаш информация. Да не го използваш като доказателство, че животът ти е тесен, че връзката ти е мъртва, че другият човек е отговорът, че някъде там има по-истинска версия на теб, която само чака да бъде отключена от правилния поглед, правилния глас и правилното присъствие. Общо взето – „тревата е по-зелена“ мисленето. Алтернативата е да спреш и да се запиташ: “Добре. Какво точно се събуди в мен? Коя част от мен реагира? Какво ми липсва толкова много, че чуждото внимание започна да изглежда, като спасение?”

Притеглянето не е доказателство, че трябва да тръгнеш към някого, но пък е доказателство, че трябва да се върнеш към себе си. Че някъде си се изоставил. Някъде си станал прекалено функционален, прекалено удобен, прекалено предвидим, прекалено възрастен, прекалено уморен. И изведнъж някой отвън докосва точно онази част, която отдавна не си виждал в себе си и грешният въпрос е: “Какво означава този човек за мен?”, а правилният би бил: “Каква липса показва реакцията ми към този човек?” Човекът е просто човек. Нито е бог, нито сродната ти душа, нито знак, нито изход, нито врата към паралелна съдба, даже може би е почти същият, като този с който си, макар привидно да са „тоооооооолкова различни, като ден и нощ“. На пръв поглед винаги ще е така, но ако прескочим в сценария, в който се прехвърлиш там и минат още пет години, повярвай ми, приликите със старата история ще са повече от разликите. Така че правилната реакция е да използваш импулса, като информация. И то много ценна информация. Може да ти покаже глад за красота. Глад за приключение. Глад за лекота. Глад да бъдеш видян по начин, по който отдавна не си се чувствал. Глад да бъдеш интересен, желан, избран, различен. Глад за сигурност. Глад да не си само партньор, родител, работещ човек, отговорен човек, човек с график, човек с покупки, сметки, задачи. Глад да си пак живо същество, не роля, не функция, не част от подредената система.

Зрелият избор и това, което те отличава от незрялото качване на влакчето на ужасите е, че ти не избираш да делегираш тази нужда на друг човек. Много хора се объркват точно тук, мислят, че щом някой е отключил нещо в тях, значи той е собственикът на отключеното. Не е. Бил е само врата. Искра. Огледало. Случаен свидетел на нещо, което така или иначе е чакало да се върне. Идеята не е да гониш човека, а да проследиш нишката. Какво ми даде? Какво ми напомни? Почувствах ли се по-смел? По-свободен? По-красив? По-лек? По-див? По-творчески? По-интересен за самия себе си? Добре. Тогава това е посоката. Не човекът. Посоката. Ако ме е привлякъл животът в него, значи трябва да върна живота в себе си. Ако ме е привлякла свободата му, значи трябва да видя къде са катинарите и веригите при мен. Ако са ме привлекли възможностите му, значи имам капацитет за развиване. Ако ме е привлякло вниманието му, значи трябва да видя защо се чувствам невидим. Ако ме е привлякла играта, трябва да видя защо в моя живот всичко е станало прекалено сериозно и как мога да го променя. Ако ме е привлякла възможността да бъда друг човек, значи може би не искам друг човек, а по-добра и автентична връзка със самия себе си.

И забелязвате ли, че никъде не споменавам партньора?

Знаете ли кой обаче ще спомене партньора, като източник на проблема. Незрелият, неосъзнат човек. Защото когато той се запита: “Какво ми липсва? Какво се събуди в мен? Каква нужда стои зад това привличане?” отговорът му почти веднага отива към сегашния му партньор. „Ами липсва ми забавление, защото партньорът ми не е забавен. Липсва ми приключение, защото не пътуваме заедно. Липсва ми лекота, защото човекът до мен е твърде сериозен. Липсва ми ред, защото партньорът ми е хаотичен и несериозен. Липсва ми възхищение, защото не ме обожава, не ме хвали, не ме гледа като чудо на природата всеки ден. Липсва ми страст, защото другият не ми я дава. Липсва ми живот, защото връзката ми е станала скучна.“ Интересно как въпросът, който трябваше да те върне към себе си, отново се превърна в обвинителен акт срещу някой друг.

Човек винаги ще мисли така, докато оперира от детската си същност. Все същото делегиране на личната отговорност. Пак е идеята, че някой отвън трябва да дойде и да ти достави преживяване, смисъл, еуфория, сигурност, красота, приключение, самочувствие и усещане, че си жив. Само че ако днес делегираш това на човека до себе си, утре ще го делегираш на човека, който те е активирал и в началото той може наистина да ти го даде, ще има вълнение, погледи, разговори, които те карат да се чувстваш интересен, пътувания, спонтанност, магия, внимание… но след десет години заедно? След ежедневните задължения, сметките, задачите, умората, навиците, познатото лице, познатия глас, познатото тяло? Пак ли ще кажеш: “Не ми дава това, от което се нуждая, явно не е правилният човек за мен“? Пак ли ще търсиш нов човек, който да бъде временен доставчик на частите от теб, които сам си отказваш?

Не е работа на партньора ти да бъде твоят личен цирк, твоят туристически агент, твоят вечен поклонник, твоят терапевт, твоят генератор на смисъл, твоят ежедневен наркотик, твоят спасител от скуката, твоето доказателство, че си красив, желан и успешен. Може да споделя много от това, което обичаш с теб, но не е ролята му да носи всичко вместо теб. И ако го направиш отговорен за това, рано или късно ще го намразиш, не защото не те обича или не се старае, а защото си му дал задача, която никой човек не може да изпълни – да е всичко, от което се нуждаеш. Да е кукла на конци, за да си ти щастлив и усмихнат всеки ден.

Всяка нова история носи семена.

Зрънца знание и мъдрост.

Не е нужно да я изживееш, за да ги засадиш и започнеш да поливаш. Смени посоката. Не се ориентирай от човек към човек, движението е „Какво това навън ми показва за това, което се крие вътре в мен“. Започни да пътуваш. Дори и сам. Върни приключението в живота си, без да го превръщаш в предателство. Изгради сигурност за себе си, за да може външната несигурност да не те разклаща. Говори честно за нуждите си, без да наказваш другия за липсите си. Дори може след време да се разделите, ако сте емоционално несъвместими, но направи крачката уважително и не пускай клона, чак когато си хванал друг. Пусни се изцяло и походи на собствените си крака известно време. Върни си огъня, но не подпалвай цялата къща.

И да искаш не можеш да се превърнеш в морална статуя, която не се разклаща, не фантазира, не се обърква, не се изкушава, не поглежда встрани, такива хора няма. Урокът е да си човек, който усеща, но не е роб на усещането, не е животно. Човек, който може да бъде активиран, но не задължително управляван от импулсите си. Човек, който може да види врата, но да не мине през нея само защото е отворена. Човек, който може да си признае: “Да, имаше разклащане”. Човек, който дори може да го сподели на партньора си искрено, с идеята това да заздрави отношенията им, не да ги прекрати.

Животът винаги ще продължава да проверява наученото. Няма значение колко книги си прочел, колко пъти си страдал, колко пъти си казал: “Повече няма да се случи.” След време детайлите избледняват. После избледнява и основната идея. Накрая остава само заглавието и изведнъж отново стоиш пред същия урок, с друго лице, други дрехи, друг сезон, друг декор.

Няма да те спаси това, че някога отдавна си взел изпита с петица, ще се спасиш ако намалиш темпото, ако влезеш навътре и успееш да си кажеш: “Разбирам какво ми се показва, но няма да платя с живота си, такъв какъвто вече съм го изградил, за да си припомня нещо, което мога да си върна и сам. Дори да е нужна раздяла, ще се случи на трезва глава, няма да се хвърлям в ръцете на новия капан, защото това което виждам не е сродната ми душа, това което виждам е аларма, която ми показва че се пренебрегвам. Ще спра да го правя и ще напълня чашата си сам/а. Това е урокът.„