Когато е тъмно

Предполагам, че това е да имаш много планети в осми дом или и аз не знам как да си го обяснявам вече, за да съм в мир с това, но целият ми живот е белязан от такива събития и всички помня толкова ясно, както човек помни преживявания близки до смъртта. Защото за мен те са такива. Като Риби няма „мен“ и „теб“, има само „едно“, следователно всяка среща с мрака на когото и да е, където и да е, когато и да е, изживявам телесно, като своя. Нямаш момент на мир. Имаш мир само, ако всички на този свят са в мир. Така че… успех.

Много е странно да си отстрани и да гледаш „нормалните хора“ как живеят нормалния си живот, хапват си с апетит, радват се на новите си покупки, смеят се, забавляват се, женят се, раждат, гонят целите си, постигат ги, наслаждават се на победата, на изобилието, докато ти… си като откъснат и сякаш дори нямаш достъп до това място. Виждаш и усещаш предимно болката. И страданието. И смъртта. Постоянно. Навсякъде. Само там живееш, дори когато теоретично би трябвало да си „щастлив“, защото тялото ти е целия свят, а не само човешката ти обвивка. Как да ям с апетит, когато има глад в света? Как да се наслаждавам на убитото животно? На отрязаното или изкоренено растение? На откъснатия плод? Как да се примиря, че всичко живо в този свят се дължи и се захранва със смъртта на друго? Нямам избор. Трябва да го приема.

И животът и той това ми говори, повтаря ми „Приеми смъртта“ от дете. Познавам я от самото си раждане, което е било изключително тежко, бавно, мъчително и опасно и за мен и за майка ми. Имам си и белег над челото от него до ден днешен, за спомен, за да не забравя случайно, че смъртта винаги е на една ръка разстояние. След това детството ми преминава в различни алергии и проблеми, като астмата беше в центъра на всичко. Дете Риби, което не може да диша в този свят. Каква ирония. Помня множеството пъти, в които всяко следващо вдишване ставаше по-кратко и плитко от предишното и си мислех: „След още две вдишвания всичко ще приключи, вече няма да мога да вдишам и за секунда.“ Помня борбата. Паниката. Отчаянието. Безсилието. Примирението. Погледите на семейството ми, скупчено около мен, докато устните ми посиняват.

И това премина някак и оцелях.

След това темата за смъртта започна да работи през другите и разбира се, най-вече животните, защото се оказа, че ударът там ще понеса най-тежко. Още като дете заколиха три кози последователно пред очите ми, защото на село (и въобще на Земята) така работят нещата. Ако затворя очи още виждам погледа на третата, която вървеше спокойно за секунда и след това трескаво започна да се дърпа, виждайки телата и реката от кръв на двете преди нея. Видях я как погледна всички, които досега са я хранили и поили, както и мен и непознатите там, сякаш питайки: „Никой ли няма да спре това? Не искам да умирам!“ Усетих паниката ѝ с всяка клетка на тялото си. Помня, че ми олекна, когато умря, но болката и вината от бездействието и безсилието ми в минутите преди смъртта ѝ ще ме преследват завинаги. След това беше случката с жабката. И да, чувам го. Чувам присмеха на онзи циничен, безсърдечен и отвратителен човек, като който си мечтая да бъда, който вероятно намира за забавно, че смъртта на това животно е един от тежките ми детски спомени, от които още имам кошмари. Децата си играеха на площадката, аз се въртях наоколо, но както винаги се занимавах с цветята, тревичките, дърветата, докато изведнъж не видях малка, зелена, гладка и красива жабка на един клон, до който с малко усилия успях да се добера някак. Тя пролази на ръката ми доброволно и стоя там сякаш вечност, за да я огледам хубаво. От близо. Толкова беше красива. Седях вцепенена и почти без да дишам, толкова впечатлена от творчеството и съвършенството на природата и… другите деца ме видяха. Три малки момченца дойдоха веднага и понечиха да я вземат от ръцете ми, тя скочи и те тръгнаха след нея. Едното успя да я изрита и тя падна настрани със счупено краче. Успях да ги изгоня, крещейки и отидох при нея, но знаех, че няма да оцелее. Бях малка. Бях на село. Няма ветеринари. Нямах пари. Не можех нищо да направя. И освен това аз бях виновна за всичко. Тя си живееше спокойно и заради мен я видяха другите, заради мен вече нямаше да може да скача никога повече. Оставих я на друго дърво, далеч от площадката и си тръгнах плачейки. Плаках цял ден. И цяла нощ. И много пъти след това. Както и в момента. Още тогава разбрах, че вината остава. Всичко друго се лекува с времето, но вината никога. Може би затова в религиите всички се молят за опрощение, за да спят спокойно с това, което са направили или не са направили, но при мен не работи. Единственото нещо, което премахва вината е да не постъпваш по начин, след който да има шанс да се виниш. А понякога това е невъзможно.

След тези срещи със страданието и смъртта започна лавина от подобни. Съседско момченце, с което си играехме на реката хващаше жаби, удряше ги в някой камък, те умираха и след това ги хвърляше обратно във водата. Абсолютно ненужна, безсмислена агресия, която не се порицаваше по никакъв начин от родителите му, които си говореха незаинтересовани на крачки от нас. Бутнах го във водата с всичка сила и избягах. Нищо му нямаше, но ми се искаше да му има. Той искаше да вреди и аз исках да му навредя. Предполагам всички деца преминават през такива фази, но това, което ме притеснява е, че някои си остават такива и като възрастни и след това така възпитават и децата си. Аз също съм възрастен, който на моменти едва се спира от това да разкъса на парчета някой, който напада невинните, така че явно хищникът е жив във всеки от нас, просто различно нещо го активира. Така започнах малко по малко да приемам гадната, хищническа природа на земното съществуване, въпреки че не ми харесва и не искам да участвам, но не виждам и начин, по който да не го правя. Животът на планетата се поддържа от смъртта и непрекъснатият кръговрат и пренос на енергия, така, че урокът, който вселената ми преподава, казвайки ми „Приеми смъртта“ беше урок, който само теоретично разбирам, но тялото и емоциите ми не. Сама по себе си смъртта е освобождаване и полет, но проблемът ми с нея е друг. Страданието, преди нея. Страхът. Болката, преди нея. Продължителното боледуване. Ефектите върху всички, след нея. Болезнената липса, която нищо не запълва. Тези теми останаха фокус в живота ми и продължават да пускат отрова. Смърт на домашни любимци. В ръцете ми. Жестока и мъчителна. Отново посрещайки я в пълно безсилие. Смърт на роднини. Очаквана, заради възрастта, но пак неочаквано мъчителна и посрещната с безсилие. Години в смърт на взаимоотношения, които са ми давали живот, приятелски и партньорски. Периодична смърт на усещането ми за сила, за реалност и контрол над собственото ми тяло: паник атаки, епилептични припадъци, атопична кожа и множество алергии. Все неща, които са с неясен произход и не се „лекуват“ точно, по-скоро адресират ежедневно по конкретен начин, с надеждата да не се изявят. И сега последната бомба е… майка ми.

Влиза в болница с тежки оплаквания и след месец на различни места и десетки изследвания имаме диагноза, която не е съвсем оптимистична и ме кара да се чувствам сякаш живея в някаква измислена, паралелна реалност. Мислех, че много болка съм изтърпяла в живота си и много неща съм видяла и преодоляла и заради тях станала от стомана, но да се озова до болничното легло на най-силния човек, който познавам, гледайки го как плаче и се чуди как да избяга от тялото, което я предава беше болка, която не познавах досега. Всички други болки избледняха рязко. Всички други притеснения и проблеми вече ми звучат глупаво и празно и лигаво. От един месец не съм се хранила, като хората. Не съм спала спокойно, ако въобще. Не съм се радвала искрено, без да ме пробожда сърцето. Какво означава сърдечна недостатъчност? Що за глупаво наименование. Майка ми цял живот е живяла в сърдечен преразход, тя е попълвала „сърдечната недостатъчност“ и липсата на съпричастност в другите стотици, хиляди пъти. И не си представяйте ангел, който се движи по облаци и пръска магически прашец, да имаш голямо сърце е ужасно трудно в този свят и ако не те премaже и съсипе, те прави много, много гневен. Накъдето и да се обърнеш виждаш хора, които избират себе си всеки път, но се смятат за добри и човечни. Изтощаващо и обезверяващо е, колкото и да помагаш. И за награда? Сърцето ти не издържа.

Винаги съм била наивно оптимистична и вярваща, но да си в двата свята дълго време, на болните и на здравите, в болниците и извън тях, те кара да видиш нещо много ясно. Виждаш, че нашият свят поощрява хищника. Това, което се страхувах, че е реалността още когато като дете бях срещната със смъртта. Всички деца ми се смееха, че плача за жаба, всички възрастни си подаряваха откъснати, умиращи цветя и се радваха на клането на животни, беше показател за успех и изобилна маса на вечеря. Това беше идеята за семейна идилия. Мислех си още тогава: Това ли е наистина светът, в който се налага да живея? Това ли трябва да намирам и аз за правилно и приоритетно в живота? Имаш два пътя. Можеш да си кажеш „Да, това е реалността“ или си казваш „Не, това е неприемливо“. И инцидентно, волево или не, правиш избор. Дали ще си хищник в този свят или ще си жертва.

Чела съм много на Gabor Maté, който е един от известните автори писали за реалността в болничните отделения и психологията на пациента, но е съвсем различно да го видиш на живо. Да видиш как болните наистина са в най-честия случай грижовни, работливи, ненатрапчиви с нуждите си хора, които именно заради това се погубват, а здравите са онези, които гледат комфорта си на първо място и не тревожат ума или тялото си с „маловажни неща“, като това как карат другите да се чувстват, как могат да помогнат на тези с повечето товар и как да вложат времето, енергията и парите си в дейност, която помага на света, вместо да се грижат за собственото си щастие. Развих рязко нова алергия. Вече не искам да чувам за „selflove“. Гади ми се от тези думи. Не искам да чувам за любов към себе си, защото най-често звучи от устите на хора, които така или иначе само за себе си мислят. Вече „здрав, богат и щастлив“ не просто не приемам за успех, чувам го като „себичен, душевно беден егоист“. Защото как можеш да си „здрав“ и да имаш време и пари да избираш качествени продукти, да готвиш, да спортуваш, да пиеш витамини и да си почиваш качествено, когато винаги, през цялото време, нонстоп, някой, някъде по света, потенциално дори на двеста метра от теб, има нужда от теб? Има нужда от една хилядна от това, което ти имаш. Нямаш две ризи, в неговите очи имаш сто и всяка прилежно гладиш, докато той умира от студ, без нито една. Това е състоянието на света ни в момента и ако ти става неприятно и мозъкът ти иска да каже „Това е крайно и не е реалността“, това е психиката ти, която те съхранява от тежкия когнитивен дисонанс, който иначе би изпитал на мига.

И как можеш да си „богат“ и да живееш даже с мисълта, че си беден и парите не ти стигат, като ако не се тревожиш дали ще ядеш утре и имаш покрив над главата си, си всъщност по-добре от поне 70-80% от световното население по стандарт на живот? Как си „богат“ и „добър“ едновременно и събираш пари за къща, докато някой събира пари за храна, за да оцелее още един ден? И как си „щастлив“, докато на двайсет метра от теб има болница, в която бащите и майките на някого умират, масово пренебрегвани от персонала, ако няма натиск от близките? Къде си ти, за да защитиш слабите и болните от здравите и уж добронамерените, когато не могат да го направят от немощ сами? Знаеш ли на колко парчета се пръска душата ти, когато чуеш мъжа на 90 години на съседното легло да се дави в собствената си кръв и да вика „Татко“? И колко вина трупаш, че отново, за пореден път, както винаги… си абсолютно безсилен.

Не мога да излекувам магически майка ми. Не мога да съм сигурна, че знам въобще какво се случва с нея. Не мога да накарам човека от сервиза пред болницата да не държи кучето си в клетка само. Не мога да спася всички животни в този свят. Не мога да помогна на възрастните хора, които никой не вижда и никой не уважава. Не мога да купя всички гори, за да не бъдат изсечени. Не мога да реша всички проблеми между хората, за да има повече любов и по-малко напрежение помежду им. Безсилието е всичко, което имам, а с него идва и вината, защото знам, знам, че всъщност мога да направя поне някаква, минимална, стъпка или промяна. Вината идва, когато вътре работи съвестта, а съвестта работи, когато в човека има нещо чисто и свято и то в есенцията си рядко е хищно. И защото не е хищно, рано или късно и то се превръща в жертва на света и хората, които се опитва да спаси.

В нашия свят от стотици години хората задават едни и същи въпроси: „Защо добрите хора страдат, а лошите се отървават безнаказано?“; „Защо Бог позволява да страдат и умират деца? Те са невинни.“; „Защо няма ненаказано добро?“ Мисля, че отговорът е пред очите ни и винаги е бил, просто не искаме да го видим. Но пък си казваме понякога „Бог прибира добрите при себе си по-рано“ или гледаме The Good Place, така че може би все пак не сме съвсем слепи. Може би знаем, че казиното винаги печели, колкото и да ти се струва, че късметът ще те отведе до победа.

Но знаем и друго.

Дори това място да е „Адът“, да няма невинни хора, да сме тук в чистилището, за да изкупваме грехове или просто е симулация, в която извънземни се гаврят с човешкия вид, дори най-черната реалност да е реалността, все пак сме тук… заедно.

Може би смисълът не е в това да елиминираме злото, да избягаме от страданието или да намерим лек за болката или дори смъртта, може би цялостната идея на живота е вечният стремеж към изчистване на тъмното вътре в нас. Ако сме нихилисти ще кажем, че просто „Няма смисъл“ и животът е страдание, но мисля, че смисълът да е опитът ни да бъдем малко по-добри, въпреки че никога няма да бъдем перфектни, може да се окаже достатъчно дълбока и важна цел. Никой на Земята не е „ангел“ и никой не е чист „дявол“, всички сме и добри и дефектни по странни и различни начини, но можем да бъдем по-добри. Винаги можем да отворим сърцето си още малко. И после още малко.

Сякаш всеки ден се учим наново как да се грижим един за друг, как да поемаме отговорност, да позволяваме другите да ни влияят в позитивна насока, учим се да прощаваме и да не се отказваме от човечността си и всъщност в тези турболентни житейски води смъртта осъзнавам, че не е страшното нещо, от което да бягаме. Тя всъщност е мекото и топло пространство, което ни нашепва: „Ако всичко това ти идва в повече, тук съм. Можеш да се освободиш. Никой не те кара да „учиш вечно“, оставаш в играта само ако искаш и само ако получаваш още от нея.“ И наистина, колкото и да не ни се вярва, често изборът е наш. Много хора разказват как независимо от състоянието на тялото, ако духът е силен и желанието за живот силно, човекът продължава в играта. Тръгва си единствено, когато си каже „Стига толкова. Готов съм вече.“ Но наистина и спокойно, с приемане и мир, а не в съпротива към живота, такъв какъвто е.

И в това някои животни всъщност ни превъзхождат. Китовете например дишат съзнателно и има множество наблюдения как някои просто се оставят да издишат един последен път и след това потъват завинаги, без да са задължително много стари или много болни. Други животни също често отиват някъде на тихо и сами, търсейки място, на което да приключат живота си спокойно. Едно от кучетата от детството ми направи точно това. Помня как в един момент си лежахме заедно на двора, в следващия го нямаше и беше успял да прескочи отнякъде, за да отиде до реката и там да издъхне. Дори когато делфините излизат на брега и хората ги връщат във водата, след броени минути често пак са обратно на сушата, просто на друг бряг. За нас е необяснимо и тъжно и си мислим, че нещо нередно се случва, но същото се случва и в тялото ни всеки ден и всяка секунда. Имаме клетки „самоубийци“ погледнато през нашата призма, но те всъщност просто претърпяват апоптоза.

Апоптозата е програмирана клетъчна смърт и всъщност е доказано едно от най-важните неща, които поддържат живота възможен. Без нея в тялото би настъпил хаос, защото тя се грижи организмът да премахва клетки, които вече не функционират правилно или са заразени или мутирали. Но човекът пак ще се хване за „мутирали клетки“ и ще каже: „Ето, значи умират защото са увредени“, но понякога това не е така. Дори още преди да се родим апоптозата оформя телата ни. Например пръстите на ръцете се разделят именно защото съвсем здравите и перфектни клетки между тях „се самоунищожават“. Смъртта е нужна, а обратното понякога може да е всъщност проблем, защото ако апоптозата спре могат да се появят заболявания, като рак, при който клетките всъщност отказват да умрат и започват безконтролно да се размножават. Следователно животът съществува точно защото нещо друго навреме успява да си отиде.

Така че вече по нов начин започвам да виждам всички тези болезнени процеси в живота ни и затова едни от любимите ми книги са The Lovely Bones на Alice Sebold, Perfume: The Story of a Murderer на Patrick Süskind и Train Dreams на Denis Johnson. В тези книги авторите не странят от темите за смъртта, загубата или разпадането, даже центрират историята около тях, но не с цел насилен драматизъм, просто това е реалността и ни учат, че болката не е грешка в системата. Напротив. Показват, че разпадът е важна част от самия живот, както апоптозата е нужна, за да може тялото да оцелее. Така и някои раздели, загуби и версии на нас самите понякога трябва да приключат, за да освободят място за нещо друго. И мисля, че има нещо странно красиво в това да приемеш, че не всичко, което умира е загуба или наказание или плод на безсилието ни.

На едно от посещенията при майка ми в болницата тя ми каза същото. Каза ми: „Може би това е било писано и колкото съм живяла, толкова. За какво да се боря със съдбата, като тя е отредила кой колко време има на Земята?“ Не го каза тъжно, не го каза пораженчески, каза го matter-of-factly, сякаш е нещо, което всички знаем и трябва да приемем. Една част от мен крещеше вътре в главата ми, не желаейки дори за секунда да си представи свят, в който нея я няма, но друга част от мен прие думите, като най-логичното и нормално нещо. И така продължавам да се чувствам и днес. И вероятно утре и всеки следващ ден, в който в света ще продължават да се случват красиви и ужасяващи неща едновременно. И ще се налага да ги приемам с паника и спокойствие едновременно. С борба и мир едновременно. С желание да контролирам и желание да се отпусна и доверя едновременно.

И странно… след приемането на смъртта, тя някак се отклони от пътя ни. Майка ми пристигна в болницата с линейка, почти бяла и в много тежко състояние и десет дни по-късно се стабилизира достатъчно, за да я изпишат и да се прибере у дома. Не съм страхотно успокоена, все още дишам на пресекулки, проблемът не е „решен“, лекарствата са поддържащи и няма да повлияят на източника и първопричината, така че реално всеки следващ ден е… „подарен“. Но не е ли такъв за всеки един от нас? И не е ли хубаво така да мислим всяка секунда от всеки ден? Защото любовта, която обмених с нея и баща ми и всички хора, които бяха пряко или косвено замесени, беше повече, отколкото съм усещала от и към тях, за всички тези години. Защо се стискаме от това да правим тези големи жестове или да казваме тези почувствени думи в останалото време? Времето не е наше, дизайнът отброява, ние просто съществуваме, докато пръстите на ръката не дойде моментът да се разделят.