Напълни чашата си и я донеси вкъщи пълна

Какво означава това?

Означава на първо време да си спомниш кой си бил преди връзката. Много хора, особено жените, особено когато са силно влюбени, постепенно с годините се сливат с живота на партньора си, с неговите цели, интереси и навици. Даже в един момент започват да живеят повече чуждия живот, отколкото собствения си. Не е задължително да е винаги жената този човек обаче, при мъжете също може да се случи. Просто в почти всяка връзка единият човек има по-силно изразена посока и характер, съответно другият по-лесно се адаптира и нагажда, защото… му се налага.

И ако ти си този човек трябва съзнателно да си припомняш какво те е карало да се чувстваш жив преди връзката. Какво си обичал да правиш? Какво ти е носело радост? Какво те е зареждало? Понякога дори е полезно да се върнеш най-назад, почти до детството си, когато романтичните отношения още не са били концепция в главата ти. Как си се забавлявал? Какво е карало сърцето ти да се разширява? Това е първата стъпка.

Втората стъпка е когато откриеш кои са нещата, които запълват твоята лична „чаша“, да разбереш, че е твоя отговорност да я напълниш. Ако погледнем астрологично нещата, това са нуждите не по Венера (и Десцендент), защото тези са по-често партньорски, а нуждите на Луната по знак и дом, както и втори дом (и планетите в него, ако въобще има). Тези положения ни показват какво ни дава чувство за сигурност, удовлетворение и вътрешна пълнота. Това са нещата, които можем да наречем любов към себе си в най-базовия смисъл.

Всеки човек самостоятелно е отговорен за тези свои, базови нужди.

Ако не ги посреща сам започва несъзнателно да очаква партньорът му да ги попълва вместо него и точно тук възникват много от проблемите във връзките. Появяват се очаквания, разочарования, чувство за липса на любов, обвинения и изтощение, защото очакваш някой друг да бъде родител на онази част от теб, за която би трябвало да си отговорен сам. Не можеш да делегираш основата на собственото си съществуване на друг човек, това е като да очакваш партньорът ти всеки ден да те храни, защото иначе ще останеш гладен. Любовта не отменя личната отговорност. Всеки е отговорен за това какво слага в устата си, когато е гладен. По същия начин всеки е отговорен и за емоционалния си глад. И междудругото мъжете във връзка често делегират физическите си нужди на жената (всеки ден да му готви, да му пере дрехите, да чисти дома), а жените във връзка често делегират емоционалните си нужди на мъжа (да я разбира, да е терапевт, да говори часове с нея докато се успокои, да я забавлява и тн.)

Да си във връзка не е да пуснеш всичко, което не искаш и ти е досадно или неприятно да носиш и да го оставиш на другия. После двамата се обвиняват, че другият не „ги обича“, но това е абсолютно същият аналог на ситуацията с храната. Би ли обвинил човека до себе си, че не ти е сипал вода в устата и затова си умрял от жажда? Ако да, не си възрастен, а бебе. Ако го правиш в емоционален план, отново, не си във връзка, а си търсиш родител.

Когато човек се научи да се храни и физически и емоционално сам, той носи тази пълна чаша навсякъде със себе си. Носи я във връзката, в семейството, в приятелствата, в родителството. Чак тогава тази чаша може да прелива и да утоли жаждата и на другите, около нас. Любовта престава да бъде търговия и се превръща в подарък, който всеки доброволно, с радост и лекота дава на другия, не с мъки или жертви, компромиси, примирение и стаен гняв и обида.

Казвам всичко това, защото е изпитано, и както се казва, „Аз тоя филм съм го гледала вече“. В предишни връзки живота ми се е завъртал, около партньора ми и съм чувствала, че губя себе си и връзка с автентичната ми природа, заради него, усещайки се след време като жертва. Случвало ми се е и партньорът ми да завърта живота си, около мен и после да ме обвинява, че съм похабила години от живота му, в които не е правел това, което наистина иска. Така че това с нагаждането по чуждия живот не работи за нито един от двамата във връзката дългосрочно. Винаги се заражда обида и неприязън и историята приключва зле.

В сегашните ми взаимоотношения, макар да не твърдя, че всичко е перфектно, смятам че нещата са по-добре и имаме баланс. Двамата имаме неща, които обичаме да правим заедно, но има и неща, които обичаме да правим отделно, които са част от нашия, така наречен, „single life“.

Той се вижда с неговите приятели без мен, аз се виждам с моите приятели без него. Понякога дори пътуваме без другия. Например често ходя да обикалям странни места, на които не съм била, защото имам свободно време в неговото работно време. Не чакам да дойде уикендът, за да пътува с мен, защото това са неговите свободни дни. Той може да има други планове за неговите свободни дни и обикновено има, да кажем иска да ходи да кара мотор. Понякога двамата сме с мотора му някъде, но понякога да кара сам е по-забавно и бързо и ще има нужда точно от това. Въпросът е нежеланието да включим другия в плановете ни да не се приема на нож и като обида, защото в партньорството много често имаме разлики в динамиките на Слънцата, Луните, Венерите и така нататък, съответно някои от нещата, които ни доставят удоволствие са изцяло в противовес с това, което другият човек харесва. Така да споделяме неща, които по принцип не споделяме помежду си, понякога може да е буквално насилствено за другия. „Ела на плажа и се пържи с мен, въпреки че обичаш планината и студа, защото иначе не ме обичаш“ или „Ела в планината и мръзни с мен, и си потроши краката със ските, въпреки че искаш да си стоиш вкъщи на топло пред камината“. Тези неща са безсмислени. По-добре да ги правите сами и да изпитвате пълното удоволствие от тях или да отидете с приятели, които също харесват точно това нещо, отколкото да насилвате другия човек, само за да сте заедно и за да докаже той любовта си по този начин. Накрая и двамата ще сте нещастни. На вас ви се е развалило преживяването, а на него така или иначе не му е било по вкуса по начало.

Нещата, които ви обвързват са нещата, които трябва да правите заедно. Те би трябвало да не са малко, следователно имате много територия за изследване и изживяване. Но нещата, в които не сте еднакви, не се мъчете да сте еднакви. Ако не идва натурално, ако не е нещо, което наистина искате, не се насилвайте.

Изключението от това правилно е, когото другият човек прояви искрен интерес към нещо, което по принцип не е привично за него. Тогава да, разбира се, разходете го във вашия свят. Това е красивото на връзките, че двамата научават нови езици и нови начини да изпитват щастие и удоволствие от живота. Но нека е наистина… защото иска, не защото се чувства длъжен. Не защото така се прави. Не защото ще му се разсърдите. Не защото сте заедно и трябва всичко да правите заедно. Това вече показва липса на център, а връзка между хора с липсващ център е обречена на провал.

Затова това, което аз казвам, не като психолог или терапевт, но като астролог, е че най-важният фактор да проработи връзката ви с някого, е връзката ви с вас самите да е здрава и запълваща. И когато се приберете с пълната си чаша вкъщи, след като сте направили това, което обичате, тогава взаимоотношенията ще процъфтят. Ще си разкажете ентусиазирано как е минал денят ви, ще видите и усетите пламъка в очите на другия, страстта помежду ви ще се засили, както и любовта, защото понякога да си липсвате или да сте далеч един от друг създава още по-силна нужда да се свържете отново. И когато това се случи е специално, и не е рутинното, ежедневно присъствие на другия в живота ви. Тогава искрено се радвате да се видите!

Лудият, странстващ пътешественик е щастлив да се отпусне и да си почине в ръцете на домошара, а домошарът е щастлив, че не му се налага да ходи никъде, за да е човекът до него щастлив и сияещ, точно какъвто го обича. Музикантът е щастлив за времето в усамотение, което му е дало възможността да създаде песента, която отдавна иска, а прагматикът е щастлив, че емоциите най-накрая са намерили своята здравословна проява, вместо да отравят с драма връзката. Екстровертът е щастлив да се прибере и да сподели всички истории, хора и приключения от деня си, а интровертът е щастлив, че не му се налага да обикаля света, за да бъде достатъчно интересен за човека до себе си. It’s a win-win.

Дозата липса не създава дистанция в отношенията. Напротив, сближава. Дозата щастие извън връзката не я застрашава. Напротив, засилва удовлетворението от нея. Дозата индивидуализъм не означава, че не ви пука за другия. Напротив, показва че уважавате и неговата автентична природа.

Тук сме, за да познаем себе си, да се научим да бъдем себе си и чак след това да споделим това себе с другия човек. С уважение към нашата същност, с уважение към чуждата същност. Всеки опит за „Бъди като мен, така е правилно, твоето е грешно“ ще доведе до конфликт рано или късно, защото не е любов да си харесаш някой и да го превърнеш в себе си. Това е нарцисизъм, по-добре си стой сам. Не е и любов да се обезличиш до неузнаваемост, за да се харесаш на някой, който отказва да те види.

Любов е единствено да сте обективни за приликите и разликите си и да се обичате не въпреки тях, а заради тях. Любов е, когато видя един мъж спортист да купува на приятелката си сладкиш, който той не би изял, но знае че тя обича и не е нужно да „изгаря във фитнеса утре“, за да е привлекателна за него. Любов е, когато видя една жена да не се цупи и изнервя, когато мъжът и отиде с приятелите си да прекарат уикенд заедно „по мъжки“ и не го проверява по сто пъти в минута, а даже го организира за него и му го подарява. Любов е да кажеш на някого „Това, което обичаш заслужаваш да имаш и ще ти дам възможността да го изживееш, дори да не съм там, защото не е точно моето нещо. Но твоето щастие е мое щастие и затова го направи.“ Любов е човекът да ти отвърне със същото.