Вчера, докато се возехме с приятеля ми в колата му, убеждавайки ме колко е важно да си вземе нов мотор (което желание при него се появява периодично) ми каза: „Виж сега… ще ти го кажа на твоя език, за да ме разбереш. Може би вселената… – и тук и двамата избухнахме в смях, защото той наистина не говори така, аз говоря така – може би вселената иска да взема този мотор, защото когато го видях почувствах, че трябва да го взема и е моя мотор. И може да не е реално моят мотор завинаги, но е мотор, който трябва да имам, за да разбера нещо важно. И може би ще разбера, че не ми харесва точно този, или че не е за мен, а може и да се окаже, че е точно това, което търся!“
Изгледах го с най-скептичния и „познаваме се, това е чиста манипулация в момента, за да ме убедиш, че ти трябва“ поглед, но всъщност… е абсолютно прав.
И всъщност това нещо се случва непрекъснато във всяко едно отношение.
Много хора казват: „Когато видях този човек нещо в мен ми каза „Познаваме се от минал живот сякаш“ или „Това е моят човек“. Или „Когато влязох в този апартамент/къща, нещо ми каза, че това е моят дом и видях как децата ми израстват там“. Или „Когато получих имейла, вече знаех, че отговорът е позитивен и ще работя за тях“. Тоест, понякога хората имат такива „факсове“, усещания, интуиция и предчувствия спрямо хора, места и ситуации и те наистина кореспондират в доста от случаите с реалността и бъдещето.
Но пиша това, защото по-малко се говори за това, че „съдбовно“ невинаги е равно на „Там е щастието ми.“ Когато нещо ти се струва съдбовно, вселенски наредено и сякаш всичко е водело към него, към тази работа, към тази къща, към този апартамент, към този град, към този човек, към тази длъжност… това не е задължително да означава, че това ще е най-хубавият и приятен избор.
Но винаги ще означава, че това е правилната стъпка.
Защото една нетленна част от теб стои не в тялото и сегашния момент, а в пространството, в което няма време. И тази част от теб знае началото, средата и края на филма. И затова, когато види герои, които ще участват във филма тя веднага алармира и казва: „Ето тук, гледай тук, това е важна част. Този човек, припознавам го, усещам го, не знаеш още какво ще стане, но не ти и трябва, просто бъди в готовност.“
Случвало ми се е милион пъти. С апартамента ми в Търново, в който знаех че ще живея точно около година, без да знам защо имам такъв таймер в главата си, защото тогава не знаех нищо за бъдещето си и какво ми предстои. Оказа се година наистина, защото докато живях там се запознах с настоящия ми партньор и заедно се върнахме в София отново. Случи се с колата ми, която видях на изложение и никога не подозирах, че ще си купя, но се залепих за нея, сякаш вече бяхме свързани и чак две години по-късно взех, когато за пореден път „случайно“ попаднах на нея и този път вече условията бяха различни. Случвало ми се е с всеки нов човек в живота ми, който моментално съм усещала дали ще остане в живота ми за дълго или ще е „временен персонаж“. Толкова много „грешни“ и „правилни“ неща съм усещала с еднаква сила и притегляне и толкова много съм научила от всяко едно, независимо дали е идвало с трудности или с лекота и щастие.
Пак казвам, това, че си придърпан и насочен към нещо или някого много силно не означава задължително, че е хубава част от филма. Може да е лоша част от филма. Но при всички положения е важна част от филма. Важна стъпка, важна крачка, важен човек, важен етап от живота, който трябва да се случи, и през който трябва да преминеш. Помня как една приятелка ми каза преди време: „Видях го и знаех, че ще имаме дете. Момче.“ И беше истина, запознаха се, харесаха се, влюбиха се, заживяха заедно, роди им се дете, момченце. Няколко години по-късно вече не са заедно и живеят разделени, но това не означава, че импулсът и усещането и гласът на душата не е бил „правилен“. Целта на тази връзка може би е била именно детето, а не „приказната, вечна любов“. Защото приказната, вечна любов е може би в десети епизод, а не в трети и това е трудното при хората. Искаме всичко да е линейно и да върви плавно, без грешки, без премеждия, но е излишно да си украсяваме реалността по този начин. Не знаеш сценария, затова не бързай да плачеш. Не бързай и да се радваш. Просто знай, че всичко има смисъл, но не му слагай полярност.
Защото пак от гледна точка на „онова пространство“, в което живее нетленната ти същност, няма такива човешки определения, като „добро“ и „лошо“. Това как се усеща и преживява не е задължително да отговаря на важността и смисъла му. За душата са важни опитът и красивата история, в която има възходи и падения, за човекът е по-важен комфортният живот. Затова и невинаги тялото и духът са на една вълна, и затова много човешки възходи са падение за духа, а много духовно развитие се вижда като провал на физическо и битово ниво. Не си позволявай да виждаш реалността половинчато, виждай я в цялост.
С две думи, знаците винаги ще те водят напред, дори когато напред ще е понякога нагоре, понякога ще изглежда, че е назад, а в други случаи надолу. Ти помни… че все ще е напред.