Взаимоотношенията в новата ера

Форматът на семейството се изменя и вярвам, че хората в бъдеще няма да целят да открият любовта на живота си, каквато е една от основните ни цели сякаш до този момент. Мисля, че тази приказка, която ни се продава, вече всички виждат и разбират, че не е оптимална за нас. На този етап разбираме всичко това по неволя, но мисля, че ако стане съзнателен процес, хората ще бъдат много по-щастливи. Генерално.

От над десет години работя с клиенти, като основният ми фокус в работата са взаимоотношенията. Най-често обсъждаме събитията в живота на човека, като най-основополагащи, разбира се, са партньорските отношения, както и естествено родното семейство или това, което човек създава сам. Често ме търсят и родители, които искат по-добре да разбират децата си и да знаят как да им дават това, от което най-много се нуждаят и смея да твърдя, че астропсихологията е съвършен инструмент за откриване на правилната динамика между двама човека. При нея обаче има една съществена разлика, която я отделя от традиционнана психология, защото астропсихологията гледа голямата картинка, а психологията се занимава с детайлите. И това, което искам да ви кажа, от позицията на „голямата картинка“ и натрупания опит, може да прозвучи на повечето хора… зле (меко казано), и знам, че мнозина ще се бунтуват срещу тази информация, но все пак като човек, който е свикнал да „пуска бомби“ периодично, се чувствам длъжна да коментирам този доста масов процес, който наблюдавам.

Форматът „Иванчо среща Мария, влюбват се, женят се, имат деца и заживяват щастливи до края на дните си“ се превръща в химера. И може би не превръща, може би винаги е бил илюзия, но сега ни се разкрива, че е така и ни се дава възможност да видим как по друг начин можем да гледаме на живота. Също така, нещо много важно се случва, когато в едно семейство се роди дете и виждам, че не се говори достатъчно за това. Още преди да започна да се занимавам с астропсихология го виждах, но сега вече знам причините за тези промени.

Науката и психологията ще кажат: след раждането на дете тялото и мозъкът търпят трансформация, при жената има силен спад на естроген и прогестерон, което често води до следродилна депресия, докато окситоцинът засилва привързаността към бебето, което измества фокуса от партньора, докато при мъжете има спад на тестостерона. В мозъка пък се активират зони, свързани с тревожност, емпатия и защита, което прави родителите по-чувствителни, но и по-напрегнати и тази постоянната бдителност, недоспиването и физическото изтощение водят до раздразнителност и повече конфликти. Въобще психологически се случва една генерална смяна на идентичността и приоритетите се пренареждат, романтиката и спонтанността често отстъпват място на отговорността и рутината и това естествено създава дистанция и проблеми в отношенията.

Астрологично погледнато обаче… нещо много по-значително се случва с раждането на дете. Миналата година написах една статия по темата, може да бъде намерена тук на сайта и се казва „С раждането на детето се раждаш наново и ти“, защото мисля че точно това е точката и моментът, след който нищо повече не е същото и днес исках да доразвия темата с това какви са последиците от това „ново раждане“ на родителите.

Първо, да поговорим за това как хората се привличат един към друг. Психологията ще каже: на база травми и зависимости, астрологията ще каже: при определени аспекти между личните планети се поражда привличане, в нумерологията пак има зависимости и въобще във всяка система има някаква „формула“. Но на всяко едно от тези места ние всъщност наблюдаваме, че не са еднаквите неща, които карат хората да се привличат един към друг, а допълващите/различните. И в биологията е така, търси се генетично разнообразие, за да е поколението по-здраво и устойчиво. Това обаче означава често двамата човека да са толкова различни, че както често се казва, мъжът сякаш е от Марс, а жената от Венера. Понякога обаче жената идва от Марс а мъжът от Венера, но каквито и планети или светове да назначим на единия и другия, никога не е един и същ за двамата. Природата е гениална в това отношение, защото разнообразието дава на детето най-богат набор от инструменти, които да използва в живота си занапред. Проблемът обаче често се появява, когато то вече поотрасне и се очаква двамата родители да остареят щастливи заедно, но всъщност щастието всеки от тях вижда по коренно различен начин, именно защото са от различни светове. И в нашето моногамно (на теория) общество се появяват двата пътя: двамата живеят почти като съквартиранти, без да изпитват особено удоволствие от отношенията помежду си и по-скоро „търпят“ другия или се навлиза в територията на криенето и изневерите, за да се попълни липсващото. Ще забележите, че и двата избора са базирани на лъжа: лъжеш или себе си или другия или всички замесени.

Как ли би изглеждал животът обаче, ако живеем в истината?

Животът на човека не би трябвало да приключва с осъществяне на биологичната му функция и смятам, че съвсем не е случайно, че периодът от около четири години след раждането е много рисков за взаимоотношенията и те или стават по-стабилни, или се разпадат, започват да буксуват и стават трудни и неудовлетворяващи. И тук няма да продължа с: „….и това е нещо, върху което хората трябва да работят, за да намерят синхрон и симбиоза един с друг“. Това би било заключението на психологията, но това не е моята наука. Ако трябва да говоря през призмата на астропсихологията, коята държи не детайлите, а голямата картинка, ще продължа с: „….и това е нормално, защото вие двамата вече не сте същите хора. Буквално.“

Астрологично картата на детето започва да работи в живота на родителя и определени, често заключени във вас архетипи, вече искат видимост и свобода. Почти 100% от родителите ще потвърдят, че партньорът им е много различен, дори по характер, предпочитания и държание, отколкото преди детето, дори връзката преди това да е била над пет или шест години и двамата да смятат, че се познават отлично. Истината е, че човекът който се отключва през наталната карта на детето, вие самите тепърва ще опознавате, а пък съвсем друг въпрос е дали този нов човек вече пасва на другия нов човек, който е партньорът ви. Даже бих казала, че трябва да се направи ново направление в астрологията, което е „Следродилна синастрия“, за да се проверят мъжките и женските планети на детето и да се добавят към вече съществувата синастрия, за да се види дали двамата ще имат симбиоза след детето, както са я имали преди него. В някои случаи даже синастрията става по-добра, отколкото е била, но това не е нещо, което може съзнателно да се менажира и предвиди. И повечето хора просто хвърлят заровете във въздуха, сякаш играят на табла, и се надяват да им се паднат две шестици, вместо две и едно.

Но какво правим, когато осъзнаем, че не са се паднали шестиците, продължаваме по пътя на лъжата (неудовлетворение или криене) или избираме истината? И как биха изглеждали опциите, ако изберем истината?

Опциите на истината също са две: Първата е Раздяла (и бих допълнила, че не бих нарекла раздялата, ако такава се наложи – провал, даже все по-често виждам, че е правилната следваща стъпка за много хора) и втората е Съзнателна Свобода. Това, което заменя изневярата, която така или иначе масово се избира от повече хора, отколкото подозирате, и на вид прилича на нея, но в изневярата има лъжа и предателство, а тук – не.

И съм наясно, че българите вече са начумерили вежди и сумтят, защото ако тази теза се промотира някъде другаде, в друга държава, може да е малко по-добре приета. Но тъй като в момента я споделям с българи, които по карта сме Телци с луна в Козирог, очаквам съвсем съзнателно опозиция, защото Козирог абсолютно не приема „разпада на семейството“, заради трудности, като нещо позитивно или като правилна стъпка в живота. Но това е нашата Лунна програма, „матричната ни кодировка“, която ни кара да смятаме, че устояването на трудностите и чувството за дълг и отговорност е най-важното нещо, а това да се чувстваш щастлив и удовлетворен е второстепенно. До такава степен вярваме в това, че сме се превърнали в една много негативна и черногледа нация, която сами не понасяме, но и от която не можем да избягаме, защото в същия сив облак живеят и всички, около нас. И както в личната ни карта, така и в колективната, Луната е огромен капан и бездънна яма, за която трябва да сме съзнателни, за да не ни „изяде главата“, но уви това не се случва лесно и много голяма част от хората в нашата страна живеят несъзнателно именно в нещастни бракове и самоналожени ограничения, но намирайки успех и смисъл в това, че са „запазили семейството си цяло“. Всички казват „Ще останем заедно заради децата“, но това е най-големият бич, на който ги подлагате и за това ще свидетелстват всички вече пораснали деца на родители, които не са се разделили „заради тях“. Ще ви разкажат (и ми разказват почти ежедневно в консултациите ни), как детството им е било напрегнато, защото родителите им постоянно са се карали или са били студени един с друг или е имало изневери и извънбрачни деца или едвам са се понасяли или просто са усещали, че там няма любов, а просто дълг. Израснали с майки, които изнемогват и бащи, които се чудят как да избягат от вкъщи, това е сценарий, който никое дете не трябва да изживява. Защо хората виждат само физическото насилие, като насилие? Понякога ти самият да се насилваш да се усмихваш и да играеш роля, докато чувстваш празнина и тъга в себе си, е примерът, който отравя детското съзнание и започва да се репликира, като рак в живота и взаимоотношенията му в бъдеще. Ако това наричаме успех в отношенията, то добре, свободни сте да повторите този модел. Вярвам обаче, че имаме и друг избор.

В част от северните страни имат доста по-либерално отношение към връзките и интимността и концепции, като отворени отношения и суингър общности не са табу в същата степен, както в по-традиционните общества. Ние обаче ще наричаме тези хора извратени и луди, но в същото време ще виждаме, като много по-нормално и отговорно децата ни да израстват с нещастни родители с празен поглед, в който няма живот или пък със скандали и сцени на ревност, граничещи с обесбване и дори физическо насилие. Което е странно и нелогично. Именно затова в някои държави са осъзнали вече, е че истината трябва да е приоритет, дори да е трудна и затова фокусът там е върху това всички да говорят открито за нуждите си и да поставят ясни правила, вместо да се преструват, че всичко може и трябва да се случва по един и същ начин завинаги. Това не означава пълен хаос и „всеки е с всеки”, защото това се случва именно тук, в нашето общество, където човек няма свобода с години и накрая „къса синджира“, при тях всъщност е точно обратното, има структури, граници, искреност и взаимно съгласие. Основната връзка остава приоритет, а всичко извън нея е договорено, обсъдено и в рамките на това, което двамата намират за приемливо. За много хора даже това е вид узряване, защото не е детската представа за „той/тя е перфектният човек за мен във всички отношения, защото сме сродни души“, а всъщност начин да разделят различните си потребности от емоционална близост, интимни предпочитания, интелектуална връзка и генерално нови преживявания. Вместо, както сега живеят повечето женени, в хронично разочарование, защота очакват един човек да покрива всичко.

И знам, че ще има хора, които ще кажат „Но аз обичам човека до мен, след детето дори повече и не искам да имам отношения с други хора“, но от това, което чувам от терапевти в сферата, от клиенти и от близки и познати, смея да твърдя, че това твърдение е истина само при някои хора, но при голям процент се оказва лъжа, която си самовнушават и отказват да признаят, че имат периоди, и то не съвсем кратки (месеци), в които се борят със себе си, за да не „развалят семейството си“ и прехвърлят фантазията в сънищата или на други места, където всичко остава safe и без негативни последици. И понякога отшумява. Понякога не. А най-често отшумява и се връща с още по-голяма сила след време, особено ако говорим за отношения с продължителност над 15 години. Някои избират религиозно да го приемат, като „тестове на съдбата“ или „изкушения на дявола“, но това е просто още един начин да заглушим истината, че много голям процент от хората всъщност… не са… моногамни.

И астрологията го доказва. От дванадесет знака само четири са моногамни. Какъв е шансът една натална карта да има доминираща енергия на само тези четири знака? И понеже знам, че искате да знаете кои са – това са архетипите Телец, Рак, Скорпион и Козирог. Дори човек, който има планети само в тези четири знака има нужда от едно единствено положение в Близнаци, Стрелец, Овен или някой от оставащите знаци, за да има вече една силна и активна част в него, която ще му се налага и ще трябва да блокира и потиска ежедневно, което има две негативни последици: ще го кара да усеща празнота, колкото и щастлив на хартия да е И ще привлича към него партньори, които отразяват тази потисната страна, тоест ще бъдат прикрити или нелоялни. При това положение между опциите лъжа или истина и потискане или приемане, мислите ли че всъщност изборът е труден?

Да се върнем на раждането пак за момент. От астрологията знаем, че определени положения в наталната карта на детето отговарят за мъжете и жените в живота на този човек и съответно неговите родители също ще са част от тази програма. Тоест, когато проекциите на детето започнат да се реализират, което понякога стартира още с бременността, то изменя човека и самата му карта дори. При човек с карта с много моногамни знаци могат да влязат нови архетипи от детето, които да активират нови мисли и поведения в родителя, и ако знаците не са от моногамните, ще се активира и много срам, заради „спонтанната промяна'“ и то към нещо, което се приема за много вредно и лошо. Пак казвам, има възможност двамата човека да се свържат на много по-дълбоко ниво и да станат много по-съвместими, отколкото са били, но може да се случи и обратното. Особено ако детето има квадрат или опозиция между Слънце и Луна, тоест между бащата и майката. Тоест самата карта на детето може да предизвика колапс в отношенията и това е страшно. Страшно е особено за тези, които цял живот са си мечтали да имат дете и са се разбирали перфектно във всички години съвместно съжителство и изведнъж след това събитие започват да усещат, че човекът срещу тях е сякаш непознат. И това усещане не трае само за периода след раждането. Много хора си казват, че всичко е заради новото усещане от това да имаш дете и чакат една година, две години, три и четири години, но с ужас осъзнават, че колкото повече години минават, толкова повече това усещане за несъвместимост се увеличава, вместо да изчезва. И точно в тези ситуации ми се искаше хората да не остават заедно, защото никакво количество терапия, семейни консултации, лична работа, ходене в Непал или духовни изцеления няма да променят това, че вие вече сте променени отвътре именно заради проявлението на картата на детето. От това, което наблюдавам, никой не може да се откъсне от тези нови роли, които възприема и съответно, ако тези нови роли ви правят несъвместими, не можете да обърнете нещата наопаки. Ще оставя един процент възможност, ей така, за упоритите и за да не казвам категорично, че нещо е невъзможно, на не бих дала повече, защото това, което наблюдавам не ми дава да дам повече от един процент.

И така, ако приемем, че в новия свят, който заедно градим, разпадът на едно семейство не се третира като провал и близките ни не казват: „Жалко, че не се получи помежду ви“, ако стигнем до този етап, в който започнем да виждаме тази стъпка, като нещо мъдро и правилно, може би хората ще са по-щастливи и цялостни генерално. Защото решението да се оттеглиш от ролята, която ще навреди на всички замесени, на двамата човека и на детето и на околните, е всъщност зряло и може би точно тогава започваме да се движим към прогреса.

И това, което се надявам повече хора да разберат, е че човекът, с когото ще имаш дете не е задължително да е човекът, с когото ще остарееш. Защото привличането ни води към осъществяване на нашата биологична функция, но приятелството и хармонизирането е това, което прави едно партньорство дългосрочно и благотворно.

Знам, че тази мисъл е още много трудна за осъзнаване и приемане, но смятам, че е нужно да бъде чута и потенциално разбрана точно от тези, които вече го усещат, но са се чувствали сами и неспособни да споделят, заради страх от осъждане. Да, контрастите ни привличат, за да създадем устойчив живот, но за да живеем харомнично на емоционално ниво се нуждаем от друго, затова и приоритетите на един човек, след като е имал дете, много често се променят. Много важно става именно приятелството и точно това, между другото, е един от корените на философията на Готман, който е посветил десетилетия в наблюдение на двойки и стига до извода, че не страстта държи една връзка жива във времето, а именно приятелството, способността да се харесвате като хора, да си партнирате, да се смеете заедно, да правите нови неща и да се уважавате. Тук идва разминаването с биологичната ни функция, защото след като я удовлетворим остава всичко останало: дали този човек ни е приятен, дали можем да живеем с него спокойно, дали ни е леко в неговото присъствие, дали приликите са повече от разликите ни, дали имаме сходни ценности, сходен ритъм на живот, сходен начин на мислене и виждане за света. Защото в един момент, когато тялото ни вече не търси контраста, става приоритетно сходството, което да ни успокои и даде възможност да изживеем автентично остатъка от живота си. Ако Зеленото и Червеното останат заедно и винаги обичат различни неща, никога няма да се почувстват истински видяни, разбрани, приети и никога няма да се наслаждават на едни и същи активности и винаги ще трябва да правят компромис с нуждите си, заради другия и точно в тези случаи любовта е в свободата а не привързаността, защото всеки заслужава да изживее живота си автентично, а не в ежедневни саможертви и компромиси. Дори често се случва след раждането единия или двамата да се отърсват сякаш, като от магия и да проглеждат ясно, казвайки си: “Как е възможно да съм избрал този човек, като всъщност въобще не се чувствам разбран на дълбоко ниво с него?”, но истината е, че този човек е бил избран от тялото ти с една много важна и специфична функция, която обаче вече е изпълнена. И сега стоиш в реалността, в която трябва да живееш с човека, не просто да се привличаш към него, и нещата изглеждат много по-различно.

Затова независимо дали ще се разделите или ще отворите поле за повече свобода в отношенията, приятелски или не само, колкото и осъдителни погледи и вменяване на вина да отнесете, пак вярвам, че това е по-скоро правилният път, пред това бавно да се роботизирате и да се превърнете просто в родители и съквартиранти, докато детето вътре във вас не започне да крещи няколко десетилетия по-късно, когато обаче не се знае дали ще го чуете и дали ще имате сили да му обърнете внимание. Ако изберете истината ще лишите децата ви не от „здраво семейство“, а от илюзията за такова, в което има присъствие без близост, съжителство без връзка и тишина, пълна с напрежение и потъпкани нужди. Децата усещат какво се крие под повърхността и няма да се подлъжат от лъскавата опаковка, затова не крийте истинските си чувства „заради тях“. Ако изберете да сте щастливи също така ще ги лишите и от родовия модел, който да ги кара да остават с някого не защото се чувстват добре, а защото “така трябва”. Ще им дадете нещо много по-ценно, пример и зелена светлина за това, че ти е позволено да избереш живота, в който си истински жив, а не просто съществуваш. Цената, която ще платиш е публичното порицание, но вътрешно ще знаеш, че и това е нормално, защото всяко куче на каишка, дори да е породисто и домашно, ще лае онова, което се движи свободно.