Когато хората не са проблема, а решението

Виждаме по-често и по-ясно лошото, което е нормално, така е устроен мозъкът ни, за да ни защити и запази живи. Лошото е, че така гледаме и на човешкия вид и макар да имаме неоспорими доказателства, за да се мразим и да искаме никога да не се бяхме появявали на този свят, днес се замислих за другата страна.

Хората освен най-лошото, понякога сме и едно от най-хубавите неща,
които са се случвали на тази планета.

В природата стандартният модел е елементарен и ясен: хищник и жертва. Немалък процент от хората също изявяват хищническа природа, разбира се, но някои животни срещат и другото лице на вида ни. Хора, които ги намират ранени и пренасят на безопасно място. Някой, който ги лекува, който ги почиства и храни. Някой, който ги осиновява, пази, грижи се за тях и ги обича на равно с другите човеци в живота им, понякога дори и повече. И сигурно е странно. Особено за животните, които не срещат ласки дори от собствения си вид и изведнъж срещат човек, който… ги гали и прегръща.

Това не е странно за нас обаче. Естествено е. Като бозайници, създадени в шестия ден, ние хората сме закърмени с философията на Венера и вярвам, че да даваме и получаваме любов е най-важното човешко качество и наша роля в този свят. И така чрез нас много видове са се научили да обичат допира и гушкането, дори да не е естествено и природно за тях. Човеците имаме инстинкт да даваме сигурност и храна на онези, които обичаме, но по-интересната и „неживотинска“ любов е желанието просто да стоим до животитчето, да го наблюдаваме, изучаваме, да го милваме, да го топлим. Любовта, с която един човек гледа едно животно не е нещо, което повечето животни познават, дори помежду си, камо ли към друг вид и може би това е една от най-странните и красиви черти на човеците. Хем сме хищници, но можем да бъдем и нещо, което природата почти не познава: същество, което просто… обича и се наслаждава на творението, без задължително да иска да се доближава или да го притежава.

Нежността не е запазена марка само на бозайниците, не и след нашата намеса, защото много видове са се научили да приемат и дори да търсят човешкия допир, като кучетата и котките са най-очевидният пример. Селскостопанските животни също, особено когато са заобградени от грижовни хора. Кравите например се отпускат напълно, когато ги галят и често облягат глава върху човека. Домашните плъхчета също, от личен опит знам, тъй като имах няколко през годините. Изключително игриви и често търсят контакт, лягат, хапят на игра, ближат и заспиват в ръцете ти, даже се „смеят“, когато си играете. Същото е и с лисиците, които в природата са предпазливи и дистанцирани, но когато са отглеждани от хора започват да търсят внимание и дори да се глезят. Толкова силно влияем, че подобно поведение понякога се появява дори при влечугите, които в природата никога не проявяват близост. Някои гущери и змии спокойно лежат върху хората и избират да са в компанията им, търсейки топлина. Костенурките дори протягат врат, за да бъдат почесани и сами идват при човека, когото разпознават. Най-странно е като виждаме, че дори рибките, златните или бетите, често показват, че и те се наслаждават на присъствието ни, не само заради храната, която им предоставяме. Оказва се, че са доста интелигентни и могат да свикнат със своя човек и да започнат да реагират на появата му, като някои идват до повърхността, следват движението на ръката по стъклото и даже ако се чувстват напълно сигурни, когато човек потопи ръката си във водата, спокойно доплуват и влизат в дланта или пък плуват между пръстите. Това не е точно любов в човешкия смисъл, но със сигурност е някаква форма на доверие и разпознаване.

В свят, в който природният модел те поставя или в позицията на убиец или на жертва, която се притеснява денонощно дали и кога ще бъде убита, сигурно е хубаво да попаднеш на този странен гол примат, човекът, който е един от най-силните и ужасяващи хищници на планетата, но този специално… просто иска да те гушне. Или да те премести от пътя на другите човеци, за да не бъдеш стъпкан.

Мечтая си всеки ден да стават все повече онези хора – човеци, които ме карат да се гордея, че и аз съм човек.