Memento mori. Memento vivere.

Смъртта и темите на осми дом са сфера от живота, за която, разбира се, хората не искат да им се налага да мислят, докато животът не ги срещне с нея. Проблемът е, че в момента, в който се срещнеш с тази тема, дори само веднъж, това е краят на твоето нормално съществуване. Всичко в живота ти се дели вече на „преди този момент“ и „след този момент“.

Смъртта може да е на далечен роднина, приятел, съученик, колега, може да е на родител, партньор, дете или домашен любимец със статут на член на семейството, следствие на което ще бъде в различна степен интензивна и преобръщаща живота, спрямо близостта ни с обекта. Винаги обаче оставя отпечатък. Оставя дълбоки рани дори и когато е метафорична, защото много често романтичните отношения и раздели се изживяват също, като смърт.

Най-тежкото е, че в момента, в който си белязан от това събитие, което отключва тази дълбока болка в теб, тя остава жива до края на живота ти.

Някои хора твърдят, че с времето всичко отминава, но това просто не е вярно и колкото и да боли тази истина, в пъти по-болезнено е да чакаш ден, който никога няма да дойде.

Истината е, че смъртта остава като една врата в психиката ти, която може би през голяма част от дните стои затворена, но има дни, в които е открехната, има дни, в които е наполовина отворена, и има дни, в които е изцяло отворена. И ужасни, черни дни, в които не просто я виждаш, а си преминал през прага и си изцяло в кошмара на преживяването, сякаш се случва точно в този момент. Нищо не е линейно. Не е свързано с етапи, с духовно израстване, с изчистени чакри, с дългогодишна работа с психолог, етапите се сменят един след друг абсолютно безпричинно и просто има конкретни моменти, в които нещо те всмуква отново в онова пространство. А ако се бунтуваш и бориш да не влезеш „пак там“, положението се влошава. Ако в съзнателния си буден живот можеш, да кажем, да управляваш мислите си в друга посока, да се разсейваш, да се преориентираш към други теми, които са по-приятни и няма да те вкарат в тази черна дупка, в тази бездна, в момента, в който затвориш очи вечер, легнеш и заспиш, всичко, което си потискал през деня можеш да си сигурен, че през нощта няма да има как да блокираш. И ще трябва да се срещнеш с тези чувства отново.

В сънищата ни всичко, което е мъртво в будния живот, е живо. И не просто живо, то е точно онова, което помниш от него. Помниш този човек жизнерадостен и щастлив, помниш как играеш с кучето си, което вече го няма или си спомняш как те прегръща човекът, който вече не е в живота ти и отношенията ви отдавна вече не са топли. Дали ще е смърт, дали ще е раздяла, в сънищата ти времето не съществува, реалността не съществува и можеш да преживееш или отново живота с някого, или за пореден път… смъртта му. И когато се събудиш сутрин имаш чувството, че какъвто и прогрес да си направил досега, е изгубен, защото отново си срещнат с реалността на това, че смъртта е реална и безвъзвратна.

Много хора говорят за етапите, през които преминава човек след смъртта на близък, формулирани от Елизабет Кюблер-Рос през 1969, но те са условни. Отричането, гневът, договарянето, депресията и накрая приемането, всичко това звучи като една приятна градация от лошо към хубаво, което е доста Дисни прочит. Ако трябва да бъдем напълно честни обаче такава градация не съществува. Можеш да изпаднеш в дълбока апатия и депресия още в първия момент, в който разбереш за смъртта. Можеш чак след няколко месеца да усетиш гняв. Може чак след една година да си в приемане и след още три години отново да си в гняв и отричане, празнота, безсмислие и усещане, че нищо няма смисъл. Затова казвам, че в момента, в който смъртта докосне живота ти дори с един пръст, ти никога повече няма да бъдеш същия. В теб се засажда едно семенце скръб, което дори да не поливаш, няма да умре. Ще си остане там, на сигурно, в богатата почва на подсъзнанието ти и ще чака по-подходящи условия.

Пиша всичко това, първо заради себе си, тъй като моята карта е силно белязана от Плутон, осми дом и темите за смъртта, но го пиша и защото знам, че има много други хора, които минават през това. А тези „други хора“ са всъщност всички хора на тази планета. Няма един човек, който да не е докоснат от тази тема. Може би единствено децата, чийто мозък тепърва се развива и все още нямат способността напълно да осъзнаят какво се случва. Единствените недокоснати от смъртта са те, но всички останали имат някакъв, дори и далечен, контакт с нея.

След намесата и в живота ти, особено ако бомбата е избухнала много близо до теб, процесът на възстановяване няма как да е кратък и когато вътрешният ти глас или някой отвън ти каже: „Не, не можеш да останеш в стаята си и да плачеш завинаги, трябва да живееш, защото не си ти този, който е умрял. Животът продължава“ трябва спокойно да отвърнеш с: „Напротив. Част от мен е мъртва също“. Звучи като реплика от драма, но е самата истина, защото…

Смъртта не е единствено липсата на някой конкретен човек или същество, тя е нещо, което изтръгва страница по страница цели глави от книгата на живота ти и усещането е сякаш ти си тази книга и страницата е твоето тяло, твоята психика, твоята нервна система.

Смъртта отнема пътя, който е вече извървян и спомените вместо да се складират на две места, остават само в теб, болезнени и завинаги несподелени. Отнема и всяка следваща крачка по общия път, който щяхте да извървите заедно. Смъртта взима споделеното ви бъдеще. Смъртта взима начина, по който се чувстваш точно около този конкретен човек, който няма да се дублира никога. Никога, никога. И смисълът да не се дублира никога е да осъзнаеш колко е ценно всяко едно живо същество и колко е незаменимо. С хубавите му страни и с лошите му страни, то е единствено по рода си и ти никога няма да се чувстваш по същия начин около друг човек. Смъртта ограбва от всичко, което можеш да преживееш единствено и само с този човек, всяка песен, която само двамата ще разберете на едно и също дълбоко ниво, всеки филм, който искаш да обсъдиш с този човек, всяка глобална промяна, която се случва и ти си представяш разговора ви по темата. Който твърди, че това което преживяваш е някакво измислено страдание, което си причиняваш сам, няма връзка с реалността. Реалността е, че нямаш достъп повече до тази споделеност и това е това, което боли най-много. Защото със смъртта на някого ти губиш достъп и до онази част от себе си, която този човек е активирал. Така че, да, смъртта на друг човек Е смърт вътре в теб също.

Затова едно от основните неща, които мисля, че трябва да признаем, и то ще дойде отново с тежест, но и с облекчение, е че ние няма да се излекуваме никога от тази смърт. Това не е нещо, което може да се трансформира. Не е нещо, което можеш чрез съзнателност и мисъл да обработиш до такава степен, че да не боли. И не можеш не защото си счупен и неспособен, а защото всъщност целта на смъртта е точно обратната. Целта на смъртта е да бъде това дискомфортно чувство, защото само то успява да фокусира човека върху важността на любовта и ценноста на всеки един човек в живота му. Важността на хората, които все още са живи. Животните, които все още са живи. Природата, която е все още жива. Смъртта е всъщност начин… да се научиш да обичаш повече.

Много хора ще кажат: „Защо нашият свят е създаден така? Защо трябва да има смърт, след като тя ранява доживот толкова тежко хората?“ Причината да съществува смъртта в този дизайн, в този матричен код, е за да може човек да обича още по-дълбоко, още по-силно и още по-отдадено. Огромната болка е белег за това колко голямо е сърцето му. Хората казват: „Скръбта е любов, която няма къде да отиде.“

Представете си свят, в който смъртта се приема спокойно. Като преход между светове и хората на погребенията си казват „Не се притеснявай, този човек не е умрял наистина, той е в едно друго поле и в момента, в който ти направиш този преход, много скоро ще се срещнете и всичко ще бъде наред“. Да си представям този свят, в който всички хора вярват, че смърт не съществува. Звучи на някои вероятно прекрасно, но ви уверявам, че ако смъртта не е страшно нещо, светът много бързо ще стане страшно място.

Защото никой няма да оценява живота.

Никой няма да вижда смисъл да запазим живота.

Никой няма да се разширява през смъртта.

Никой няма да развива емпатията си и няма да става все по-добър именно чрез тази болка.

И знам, че ще се появят и хората, които ще кажат:
„Но аз след смъртта (или след раздялата) всъщност се затворих. Затворих сърцето си. Вледених се. Не станах по-обичащ и по-топъл. Страхът ме облада и повече не искам никой никога да се доближава до мен, за да не изпитвам тази болка отново.“

Това, което не виждаш е, че ти… вече изпитваш тази болка. Все едно да паднеш със самолет в пустияната и да оцелееш и да кажеш „Повече никога няма да докосна пясък и да изляза на слънце“, докато газиш през дюните, без изглед да намериш път извън тях. Пустинята вече е новият ти дом. Скръбта няма да изчезне и независимо дали си позволяваш да обичаш отново, или решиш да не обичаш никога повече, ти няма да спестиш нищо нито на душата си, нито на тялото си, нито на психиката си, защото болката вече е там. И можеш да продължиш по пътя си затворен и уплашен от любовта, която можеш да изпитваш към други живи същества в този свят, но можеш и да живееш живота си с мисълта, че с всяко едно живо същество в живота ти е ценно и срещата ти с него може да е потенциално последна. И това да не те травмира наново, а да направи общуването по-пълноценно. Защото това е урокът, който смъртта всъщност предава. Страхът от загуба може да те парализира, а може и да направи всеки момент магически. С това съзнание да общуваш. С тази мисъл да подбираш думите, които използваш. Да живееш по начин, който те кара да искаш да дадеш на другите, на себе си и на света онова, което смяташ, че би било достойно за овековечаване.

Това е дарът на смъртта.
Дарът на смъртта е, че прави човека по-раним и съответно – съпричастен.
Може да го направи по-страхлив и горчив, но по-често го прави по-сърдечен и по-осъзнат и оценяващ живота.

Даже бих казала, че колкото повече смърт има човек в живота си, толкова повече мисията му в този свят е свързана с това да дава любов на всичко живо около себе си. Безмерна. Безгранична. Безусловна. И въпреки че смъртта ще продължава да се появява по един или друг начин, тя винаги трябва да бъде приемана като неизменна част от пътя. Това, което те провокира да отвориш сърцето си още малко. И още малко. И още малко. Да оценяваш повече всичко, което вече съществува, което вече имаш и което вече е налично.

И разбира се, когато имаш нужда да поплачеш, важно е да си дадеш позволение това да се случи. Дали ще е гняв, дали ще са сълзи, дали ще е отчаяние, дали ще е апатия, нормално е емоциите да продължават да минават през теб, дори след години. Напомняй си, че всеки път преминават и през сърцето ти и отново го разширяват. Може да се чувстваш сякаш умираш, но всъщност това са родилните мъки при раждането на Любовта. Всеки край винаги е и начало и смъртта в нашия свят е начало на нов живот, изпълнен с повече оценяване на всичко, на всяка една секунда, на всеки един миг, на всяка една интеракция, на всеки един разговор, всеки един допир.

. .