Детето на спортиста понякога има проблем с килограмите или често изобщо не обича спорта. Родителят на лекаря обикновено не се грижи за здравето си, понякога пуши, пие или отлага прегледи, казвайки винаги: “нищо ми няма”. Сестрата на семейния терапевт нерядко има проблеми с партньорствата, но не търси съвет, защото “знае най-добре”. Бащата на човека, който управлява фирма със стотици служители никога не е бил амбициозен и цял живот е работил за някой друг. Майката на диетолога се храни без мисъл и мярка. Братът на финансовия консултант затъва в дългове, но не дава никога да се говори за пари. Братът на вегетарианката става ловец. Родителите на гениалния музикант са счетоводители и дори рядко си пускат музика. Детето на учителя не иска да учи. Бащата на дерматоложката никога не ползва слънцезащита. Братът на фитнес треньора не е стъпвал в зала… и така нататък. Мисля, че тази тенденция ви е позната.
Много често не работим с най-близките си хора и не от липса на нужда или желание, а просто защото те не са ни клиенти и ролята им е съвсем друга. Те са нашето семейство, наши родители, наши деца, наши роднини, наши братя и сестри, но не са продължение на нас самите. Съответно не са длъжни да имат нашия мироглед, философия, хобита и начин на живот. И не искат нашите знания. Не искат безплатната ни експертиза. Искат да си останем в ролята, в която са свикнали да ни виждат и дори понякога им харесва да се съпротивляват срещу това, от което разбираме най-много.
И дори когато единият страда, а в другият е лекарството, здравословната реакция е не да се самопоканваме и да даваме съвети и непоискана помощ наляво-надясно, а да спрем да се опитваме да спасяваме близките си с насила дадена мъдрост. Да спрем да бутаме неща в ръце, които не са протегнати към нас. Да спрем да доказваме, че знаем „по-добре“. Да спрем да се чувстваме виновни, че човекът избира да не ползва това, което можем да му дадем.
Понякога трябва просто да имаме вяра, че ще намерят пътя сами.
Но да приемем и варианта, в който няма да го намерят. Може би никога.
Понякога човек избира да страда от нещо, защото е познато, а другите опции са твърде сложни, но и няма да потърси помощ от гордост или дори изгода от ролята на жертва. Това също трябва някак да бъде прието. Егото ни също трябва да разбере, че най-вероятно, дори да има промяна, тя няма да дойде от нас. Може би друг специалист в същата област ще е точното решение. Не го приемай лично. Радвай се, че промяната все пак започва да се осъществява, защото при други това така и не се случва.