години наред все „нищо ми няма“ „Как така боли? Това дори не е рана!“ тялото да кърви не било особена драма, пък душата ако страда – лигавщина голяма. да си войник от дете не е лесно, да те боли но да стискаш, уплашен прегръдка да поискаш „Стегни се, на никой не му пука!“ изричат устни...
Детето си държа в ръце, милвам нежното ѝ лице. „Нощта е кратка, няма страшно, сърцето силно е. Плачи на воля, освободи се, щом вътре тежко е. Нощта е кратка, няма страшно, пусни се, държа те. На хоризонта Слънце иде, да му помахаме…“ Всичко на правилното място е.
мразя колко ме вдъхновява липсата ти, но не мога да избягам как да творя, когато творбата е пред очите ми в ръцете ми, притисната до гърдите ми, с крака увити около моите и ухание, което ме кара да летя как да не творя, когато очите ти са далеч и искам да пиша и пиша и пиша и...
