ЛюбовПусни ме… ако не съм твоето цвете

Понякога стоя в нищото и чопля бримки от миналото, опитвайки се да разбера как са се появили и могло ли е да намеря кука, с която да ги прибера. Постепенно стигам до заключението, че не знам… дали някой, някога ме е виждал. Мен. Истинската мен. Толкова лесна ли съм за прерисуване? Толкова прозрачна, че да си ме доизмислиш? Мислех, че когато някой каже „Обичам те“ ти казва „Обичам те“. Те. Теб. Човекът срещу мен.

Не е било цялата истина и то не по вина, на когото и да е било.

Може би всички сме така, впримчени в страха и нетърпението. Човек сякаш обича, но повече обича… идеята за другия, вместо реалността. Един ме е обичал, защото е виждал в мен човек, с когото може да говори с часове на философски теми, човек, с когото да се смее, да пътува, да създаде дом, семейство, перфектната съпруга, майка на двете им деца. Аз ли съм това или така искаше да ме виждаш?

Друг ме е обичал, заради талантите ми, виждал е в мен тих и спокоен артист, който твори по цял ден и… не търси вниманието му и не е игрив и жаден за споделени приключения. Аз ли съм това или така искаше да ме виждаш?

Трети хлътна презглава, привърза се към мен, постави ме на пиедестал, вкопчи се за идеята, че съм съвършена във всяко едно отношение, само за да разбере след време… че… не съм, така е искал да ме вижда.

Разбити сърца. Моето. Твоето. Едно. Две. Три. Колко още? И то не от липса на любов, а от липса на… очи. Очи, които виждат надълбоко, които виждат истината.

Не искам да те прерисувам, искам да те обичам точно във формата, в която си. Достатъчно мъдра съм вече, за да знам, че в някои отношения никога няма да си паснем, но и не го искам. Искам да си си ти, да си това, което си роден да бъдеш, защото ако те избера такъв, значи те избирам с приликите и отликите. Не искам и мен да прерисуваш, искам да ме видиш и да не ме слагаш в друг контекст. В друга среда. В други дрехи. С друга коса. Професия. Мироглед. Философия. С повече, с по-малко от това, онова, второто, третото. Виж мен. Мен. Човекът, който съм, сърцевината. Знам, че имаш идеал в главата си. Знам, че от дете фантазираш за „перфектния човек“ и… знам, че ти приличам на него, ама ей, на, не съвсем, няколко неща не достигат. Пусни ме, ако не достигат. Ако са важни, основополагащи, пусни ръката ми, не стискай. Ако са листенца, приеми ги, но ако са корени, приеми истината си. Не ме чакай да се превърна в това, от което имаш нужда. Да, хората се променят, но никой не знае каква ще е следващата стъпка. Уверявам те обаче, че ако си ме видял истински днес, това същото ще го има и до последния ми дъх, колкото и метаморфози да претърпя. Душата е една, коренът е непроменим, основата е отдавна зададена, само короната ще сменя цветовете си през различните сезони. Дървото ще си остане обаче винаги липа. Ако искаш да седнеш обаче под плътната сянка на някой орех, не се застоявай около мен.

Желанието, любовта… понякога не са достатъчни. Симбиозата е природна даденост, не е създадена да се случва между всички, само защото силно го искат. Иглолистните се нуждаят от определена надморска височина, а лилията отваря цветовете си в определено време и температура. Когато не съм твоето цвете, колкото и да се доближавам, подмини ме, не ме подлъгвай, както лъжеш себе си. Живей в истината. Без страх. Вярвай. Сънувай. Мечтай. И ще бъде. Съдбата обича смелите. Тези, които ще пребродят света, но няма да се откажат от щастието си.

2019 © Ванеса Виденова. 2019. Изработка на сайт – Gopchi Ltd.