ДухЖивотЛюбовСилата на страха

Всеки усмихнат човек носи по нещо горчиво, там някъде, дълбоко в гърдите си. Понякога се смъква към корема и ти се повдига. Понякога пари, като малък нажежен метален къс. Понякога се изкачва до гърлото и засяда, като камък. Обида. Тъга. Болка от случка, която не можем да забравим вече толкова много време.

Приятел, с когото си бил толкова близък, но се е оказало, че всичко е било само в твоята глава, виждайки колко лесно е да ти обърне гръб, в лицето на мимолетната лична изгода. Сестра, която не е най-добрият ти приятел, както винаги си мечтал, а всъщност прикрит съперник. Брат, който не се грижи за малката си сестра, а се опитва да я подкопае, защото не иска да признае успехите ѝ, които го притискат. Колега, с когото сте се смяли и обсъждали всевъзможни теми, броейки часовете до края на работния ден, и когато сменихте работата – не чухте повече никога. Родител, който от другите семейства сте чували, че би трябвало да е винаги зад гърба ви, но в тежка ситуация, падайки назад, осъзнавате, че няма кой да ви хване и болката от удара на гръбнака ви в земята ви се струва нищожна на фона на тази в сърцето. Партньор, в чиято прегръдка сте заспивали дни, месеци, години наред, човек, с когото сте преминали през толкова много заедно, но който си тръгва от вас един ден, защото майка му не би позволила връзката ви да премине на следващ етап, тя си представя друг човек за сина си. Описаните примери са реални и познавам хората, чийто сърца кървят. Хиляди отношения разкъсани от предателства. Изневери. Безотговорност. Суета. Алчност. Опортюнизъм. Безхарактерност. Агресия. Лицемерие. Насилие. Меркантилност. Лъжи. Многото лица на един единствен злодей – Страхът.

Когато човек се страхува… се превръща в животно, което или напада или бяга. Понякога прави и двете. И да, макар фокусът ни да е болката, не правим ли чуждото страдание лично? Приемаме страха на някого, като атака срещу нас. Приемаме инстинкта за оцеляване на някого, като потъпкване на приятелството. Тук не говорим за активна прошка. Не говорим за разговор, който да доведе до прегръдка, примирие и нов старт (макар че това е възможно в някои случаи). Говорим за излизане от ролите и поглед от високо, за да разберем, че… ножът в гърба ни е от човек с нож в стомаха. Оправдано ли е да причиняваш болка, защото изпитваш болка и парализиращ страх? Не. Но как можеш да отсипеш сладък чай от кана пълна с отрова?

So you see, никога не е било свързано с теб… да, изпитваш дискомфорт, защото истината на сърцето ти не съвпада с истината на ума ти. Умът ти казва: „Мислех, че го познавам! А се оказа лош човек!„, а сърцето ти казва „Това е уплашен човек, а когато хората са уплашени не са себе си. Ти наистина го познаваш, познаваш го спокоен и сигурен, тогава е себе си.“ Ако слушаш сърцето си ще знаеш, че да си носиш болката е излишно, защото това е твоят страх, който започва да вгорчава сладкия чай, който можеш да дадеш на другите. Винаги си струва да обичаш, вместо да заклеймиш. Ти също си правил, правиш и ще правиш грешки от страх. И ти ли трябва да бъдеш в графа „предатели“ завинаги в черната книга на някого?

Това „зачеркване“ на хора е в конфликт с новата епоха. Няма как да бъдем Едно, ако искаш да си Едно с едни, но не с други. Ставаш лицемер спрямо собствената си философия. Светът ни не върви в правилна посока, защото наказва „лошите“, вместо да им даде сигурност. Когато видиш в някого вълк, той започва да се приема, като такъв и да вярва, че за да оцелее ще трябва да е все вълк. Ако беше вълк обаче защо те боли? Защо страдаш? Защото си го виждал в друга форма, защото знаеш, че има слънце в него. Не боли, защото си предаден, боли защото умът ти те кара да се довериш на вълчата кожа и да спреш да виждаш слънцето. Боли, защото виждаш, че този човек сам предава себе си и не вярваш, че ще спре. Пак казвам, това не означава да се поставяш в ролята на жертва (и да търпиш) или спасител (и да носиш), означава единствено…
да изтриеш образа на вълка от съзнанието си, защото този образ е плод на същия страх, който е причина за раздора помежду ви.

Затова и богомилите са имали принцип: „Не говори с лошо за другите, не обсъждай чуждите дела„. Защото да мислиш за злото (страха) храни злото (страха) в теб. Децата са безгрижни и близо до Бога, защото са безстрашни. Защото дори след, като паднат с колелото, пак ще се качат утре на него. Светлото съзнание е вечно младо. Вечно силно. Вечно вярващо и мечтателско. То не търси мислите, които тежат, търси Истината.

2019 © Ванеса Виденова. 2019. Изработка на сайт – Gopchi Ltd.