ЗдравеЛюбовПсихологияДетско или детинско? Свобода или задължение?

Независимо от факта, че винаги поощрявам това човек да „си чувства чувствата“, важно е да направя едно огромно разграничение. Да изживееш емоциите, които живеят в теб, да ги видиш и да им позволиш да минат през теб НЕ означава, че някой трябва да е потърпевш от това.
Човешкият вид има един болестен модел, който е нужно да се изтръгне, за да бъдат хората здрави. Добрата храна и начин на живот не са достатъчни за здрав живот, докато от човека не се изтръгне вярването, че когато е зле, ще получи екстензивно и концентрирано внимание. Но как да отучиш някого от това, когато това е реалността, доказваща се всеки следващ път от опита? Още от деца сме свидетели как родителите ни се изнервят, когато сме шумни (а сме шумни, когато сме щастливи и играем), как ни се карат, че сме паднали, че сме се оцапали или сме счупили нещо (докато сме се забавлявали) и изведнъж са нежни, мили, грижовни и деликатни с нас, когато се разболеем или се разстроим. Всяко човешко същество е гладно и жадно за ласки и мекота, следователно какъв сигнал ни дават родителите? „Ако си щастлив – ме дразниш и ми създаваш грижи, ако си болен – ще съм мил“. От там тръгва веригата на не-здравето.
Родителите бързо се научават кога детето им ги манипулира емоционално, случва се най-силно и явно от втората до петата година, преди този период не е възможно (защото детето няма концепция за Аз). Мислим ли обаче, че спира да се случва в напреднала възраст? Разбира се, че не спира. Просто начините се изменят и вместо да са явни, стават прикрити.
Вместо детето, което плаче с цяло гърло и се напъва, за да го чуят всички в радиус от пет километра, вече имаме един „зрял човек“, който се крие и изолира сам в стаята, слушайки агресивна или депресивна музика, която отново всички чуват. Вече имаме възрастен, който на всяка трета реплика вменява вина и казва неща от сорта на „Ти ме съсипваш“, „Ти ме побъркваш“, „Ти ме нараняваш“, „Ти мислиш само за себе си“, „Ти не ме обичаш“, „Ти се промени“, „Ти не ме разбираш“ и така нататък. Вече имаме възрастен, който все още смята, че целият свят му е длъжен и ако не е на кеф, всички трябва да се погрижат да се почувства по-добре, в противен случай са егоисти, на които не им пука. Вече е възрастен, който прави фасони и се цупи и сърди… всъщност грешка, това едно към едно го правят и децата. Вече е възрастен, който псува, докато шофира, цупи се в магазина, недоволства на вечеря и всичко го изнервя, защото не се случва, както на него би му се искало, повтаряйки как „хората масово са супер зле„. Възрастен, който не просто не се чувства неудобно да споделя болката си с приятели, той им се сърди ако нямат време да го изслушат за пореден път, въпреки че всеки ден е с едни и същи проблеми, за които не прави нищо. Ако пък знае, че това поведение е манипулативно и детинско, манипулира самия себе си и влиза в по-дълбок фрактал – разболява се, без дори да осъзнава, че е от вътрешна потребност. Подсъзнанието знае, че така човек не може да бъде обвинен, че има нужда от внимание. На тъжните и болните всеки помага. Така си изгражда (отново казвам, несъзнателно, без да е преднамерено) заболяване, на което докторите от години не могат да открият причината. Болестта е нормална, когато идва и си отива. Болестта е следствие на друг тип патология, ако е хронична или ако си отива, само за да се върне скоро отново. Друг вариант е възрастният да не търси помощ, а да дава помощ и така да получава внимание. И без да получава достатъчно, ще затапва дефицитите с храна, цигари, алкохол или наркотици (всичко се приема през устата, неслучайно), докато в същото време ще се жертва в името на другите и тяхното благо, без да осъзнава, че силите му няма да стигнат и в един момент ще се счупи. И когато се счупи ще се превърне в бреме за всички и така ще се види отново, че детето е дърпало конците дори на „Спасителя“, освен на „Жертвата“.
Можем ли да съдим хората, че са емоционално манипулативни (съзнателно или не)? Все пак, като деца най-хубавите дни с родителите ни са, когато сме били болни. Да, може да сме били с температура, но поне не сме на училище, и ни обгрижват и обливат с храна и внимание. Но макар да сме научени така и това да е моделът, който следваме инстинктивно, вече сме зрели хора, които трябва да осъзнаят, че детските ни фасони всъщност ни убиват.
За доза внимание пържим системата си с емоции, които горят и съсипват органите ни. С мисли, които пораждат лоши навици и невронни връзки устроени да те водят към виждането на проблемите, което води до генерализирана тревожност. Със страхове, които ни разяждат и смачкват, орязвайки потенциала ни за създаване. С гняв, който поражда язви и инфекции в тялото и разрушава взаимоотношенията ни с хората.
И вместо да се обърнем към себе си и да си дадем време, в което да се успокоим. Да дишаме дълбоко. Да отидем сред природата. Да се свържем със земята. Да се порадваме на красива гледка. Да си припомним, че сме тук с причина, и че тя е да сме създатели и творци. Да се обърнем навътре и да се погрижим за себе си. Да си вземем душ и пуснем любима песен. Да потичаме в парка. Да дадем лешник на някоя катеричка или семена на врабчетата. Да си нарежем една плодова салата. Да се разходим в планината. Да си поплачем и да се прегърнем. Да се посмеем на живота и да видим нещата от високо. Да се фокусираме върху нещо, което ни вдъхновява и ентусиазира.
Не.
Ние избираме да се нацупим, защото през другите действия няма да получим внимание, а ако ни е зле и другите видят, че ни е зле, ще ни обърнат внимание. Ще се погрижат за нас. Ще получим нежност. Мили думи. Прегръдка. Моля се да дойде деня, в който всеки човек може да си дава тези неща, сам на себе си, а когато не може – ще ги открива не покрай болестта си, а през искреното споделяне на нуждите си с близък човек. Не сме сами.
Можем да разчитаме един на друг,
но не можем да превръщаме любовта в затвор.
Не можем да се сърдим, ако някой не откликва на нуждите ни. Важно е обаче да бъдат задоволени – по друг път. Не можем да виним, ако другият иска щастие за себе си, а ние му даваме само горчилка, защото не можем да се погрижим за себе си.
От седем години съм в self-help бранша и провеждам срещи и консултации и едно нещо се откроява повсеместно: тенденцията човек да е с настройката „Светът/хората/Иванка/Пешо трябва да е различен, за да съм добре„. Това твърдение прилича ли на „Мама трябва да ми купи играчка, иначе ще плача“ или звучи като „Нямам контрол над външния свят, само над вътрешния си свят“ (което е в есенцията на всички духовни учения и се повтаря отново и отново и отново от мъдреци по цял свят)? Сами преценете.
Мисля, че глобалната обстановка обостри тази тема максимално, защото заглуши възможността да продължаваме да прехвърляме отговорността за щастието си на нещо външно. Какво се случва обаче? Някои хора поемат контрол, други не. Имаме бум на психическите разстройства, физическите проблеми се засилиха, децата вътре в хората масово плачат и отказват да пораснат, търсейки цяр и хапче, под дърво и камък. И никой от тях не притихва… сядайки сам със себе си всеки ден… слушайки въздуха, който вдишва и издишва… свързвайки се с тялото си. Все още масово си търсим „дозата„. Но… проблем. Човешкият вид и колективното съзнание са се отправили към следващото ниво и вече няма време за отсрочки. Затова дозата не стига. Затова всичко хубаво е някак нетрайно. И недостатъчно задоволително. И пораждащо още по-силно пристрастяване дори в някои случаи. Искаме всичко, искаме да е лесно, искаме да стане бързо, дори веднага. Като деца. Иначе започва tantrum-a. Но той вече не работи, както работеше преди. Вече всички са на прага на силите си и нямат сили за теб и твоя вътрешен хаос. Тогава какво остава? Да се хванеш в ръце.
Затова беше важно за мен днес да разгранича формата „дете“ от формата „дете„, защото както всичко, монетата има две страни. И не че едната от тях е лоша, не зашиваме усмивка на мястото на тъжното лице, не правим чувствата – враг. Просто ги виждаме, знаем коренът им и ги адресираме директно. Даваме им вниманието си, преди дъждът да стане ураган. Порастваме. Втори път. Този път наистина.

2019 © Ванеса Виденова. 2019. Изработка на сайт – Gopchi Ltd.