Майка. Баща. Партньор. Социални роли, натоварени с много очаквания. Най-голямата тежест със сигурност лежи върху хората, които са ни отгледали. В някои случаи са родителите, в други не, но при всички положения хората, заради които си жив, са хората, за които ще мислиш сумарно най-много през живота си, независимо дали ще го правиш целенасочено или ще ти се налага регулярно, заради отношенията, които поддържате или пък спомените, които ви обвързват.
Майка. Роля натоварена с очакванията, че това е човекът еманация на думата Подкрепа. Майката е грижовна, нежна, деликатна, мила. Прави топла супа, когато навън вали и те завива с меко одеяло, което осъзнаваш с топлина в сърцето, когато се събудиш след спонтанната си следобедна дрямка. Майка. Човекът, на когото можеш да споделиш всичко, без да се страхуваш, че ще бъдеш осъден. Тя ще те разбере, ще обсъдите всичко спокойно, ще отвори сърцето и ръцете си за теб и с меката си прегръдка ще утеши всеки ураган, който бушува в главата ти.
Баща. Воинът, защитникът, гръбнакът. Бащата е силен, борбен, волеви, справедлив, но никога груб и необуздан. Той закриля жена си и не позволява косъм да падне от главата ѝ. Уважава я и никога не я принизява. Закриля децата си, но и не ги глези. Развива силата в тях, като им дава насоки за това как да стъпват сигурно и уверено в този свят, разчитайки на собствените си възможности. Дори и да стъпят накриво обаче, това не е повод за паника, защото знаят, че няма да пропаднат, знаят, че той винаги ще е там, за да ги хване.
Партньор. Независимо дали сме мъж или жена, детето в нас търси и двата типа качества в този нов, непознат човек, идващ от друг свят и друго семейство. Нагледали се на романтични филми, попили всяка детска приказка от детството, той/тя е нужно да въплъщава Идеала. Мечтата. Събира в себе си всичко – красота, харизма, интелект, талант, мекота, дисциплина, сила, спокойствие, амбиция, умереност, морал, лоялност, искреност, доброта, чистота.
И трите роли са толкова тежки, архетипите им са развивани от обществото ни с течение на стотици години и това води до създаване на колективен фантазъм, който причинява големи страдания. През времето ролите са се изменяли, но в сърцевината си винаги са се придържали към описаните основни принципи. Но когато погледнем реалността, и когато сравним ролята от „учебника“ с човека, когото наричаме майка, баща, „любовта на живота ми“… тогава нещо засяда дълбоко в гърдите ни. Или в стомаха. Или в гърлото. Зависи кое място в тялото болката, родена от тежките спомени и изживявания, е нарекла свой дом. Топка енергия, която жужи с думи и епитети, поведение и действия, които не пасват на перфектния образ на която и да е от ролите.
Това очакване за съвършенство, което се сблъсква с реалността оставя белези. Това дете, което държи да бъде обичано и разбрано за всичко, винаги, от всеки, но най-вече от тези трима човека, стои озадачено и сякаш с „празни ръце“. Като романтична душа, вярваща в един по-добър свят, не мога да кажа нищо по-различно от „Бих искала всяка майка да е топла, всеки баща да е закрилящ, всяка любов да е, като извадена от приказка“, но една много голяма част от мен… не би подкрепила подобна идея.
Защото в съвършенството няма Любов.
Защото любовта е емпатия. Любовта е способността да излезеш от себе си, където виждаш единствено какво даваш и получаваш (или не получаваш), и да влезеш в другия, където се учиш да виждаш всичко, през чуждите очи и преживявания. Когато това се случи и най-вече ако се случи, тогава човек спира да съди. Да мери. Да отсипва непрекъснато от пусто в празно и да търси сочни ябълки, под короната на орех.
Ако някой е могъл да ти даде това, от което имаш нужда, не е ли логично, че важна част от това е да е имал достатъчно за себе си преди това? А това ли е случаят? Много неща се унаследяват, не просто гени, но и поведение. Ако цялата родова линия не познава топлината, откъде да я научи човекът, който разчиташ да ти я (пре)даде? И смяташ ли наивно, че ти си толкова по-различен и няма да повториш чуждите грешки, неосъзнавайки кога постъпваш по абсолютно същия начин, без сърцето ти да го желае?
Пускайки очакванията и претенциите и идеализираните персонажи и перфекционизма и усещането, че някой с нещо ни е длъжен в този свят, имаме възможността не просто да оценим хората, които са в живота ни, заради това, което са и всичко прекрасно, което внасят в него, но и да спрем да чукаме на витрината на затворен магазин и да завием, зад ъгъла по онази уличка, по която никога не минаваме. Там често откриваме липсващото парче, стига да направим тази крачка. Защото биологичен родител е едно нещо, но функцията и ролята Майка или Баща, са архетипи, които могат да бъдат изиграни от не един, а множество други хора, които ще срещнем в живота си.
Твоята „майка“ ще бъде учителката ти в началното училище, която те запали по биологията и ти вдъхна увереност, че можеш да постигнеш всичко, стига да го поискаш. Може да е приятелката ти, която за пореден път ще те изслуша със спокойствие и разбиране, въпреки че те е чувала да говориш за този твой конкретен проблем десетки пъти вече. Може да е загрижената сервитьорката, която ще ти донесе солен айрян, без да го добавя в сметката, защото вижда, че си пребледнял и кръвното ти е толкова ниско, че ще припаднеш всеки момент (реален случай от личния ми живот). Може да е продавачката в кварталния магазин, която усмихнато ти казва „Следващия път ще ми ги дадеш“, когато осъзнаеш на касата, че парите не ти стигат. Може да е съквартирантката ти, която ще ти остави десертче в хладилника, защото знае, че обичаш шоколадов пудинг. Може да е жената в кухнята на ресторант, която минути извън работно си време ще приготви пица, защото сърце не ѝ дава да остави теб и приятелите ти гладни. Може да е терапевтката ти, която ти позволява търпеливо, с чисто желание и разбиране, да изплачеш всички неизказани думи, през всичките тези години, давайки ти уверението, че това, което изпитваш не е чуждо на нито един човек на този свят. Може функцията на „майката“ да е в друг човек – в баба ти, в брат или сестра ти, дори в баща ти.
Всяко място, където ще откриеш подрепа и топла прегръдка, е мястото, където можеш да откриеш тази бленувана майка, този образ на съвършенство, който обаче не е концентриран на едно място, както си мислим, че трябва да е, а е фрагментиран и разпръснат на десетки хиляди места, за да можеш, накъдето и да се обърнеш, във всеки един момент от живота си… тя да е там.
„Баща ти“ също ще е всеки човек, протегнал ръка към теб, с желание да те издърпа от калта. Ще е лекуващият те лекар, който ще ти даде истински съвет и работещ метод за лечение, вместо да ти пробута най-новото лекарство, което му плащат да предписва. Ще е мъжът на улицата, който ще те настигне, за да ти върне падналото портмоне. Ще е момчето на пешеходната пътека, зад теб, което те е дръпнало назад, защото е видяло колата, която няма намерение да спре, докато ти блуждаеш. Може да е хазяинът в новата ти квартира, който стои, зад думите си, когато ти казва, че какъвто и проблем да се появи, можеш да му се обадиш и да разчиташ на него. Може да е преподавателят ти в университета, който ще те стимулира да дадеш максимума си, защото знае, че всичко е въпрос на воля, желание и дисциплина и когато резултатите си кажат думата ще изпита истинска гордост с постиженията ти. Може да е дядо ти, който те научи на всички неща, на които баща ти не успя. А може и родителите ти дори да не са в човешки тела – лично аз съм се чувствала обичана и съм откривала майчината и бащината грижа в… природата и (майката) земя и ръцете ми, които докосват свежата трева, докато лъчите на (бащата) слънце галят кожата ми. Колкото до перфектния партньор, разбира се, че той никога няма да е перфектен. Ти също никога няма да бъдеш. Това обаче не означава, че погледът ти трябва да е вечно фокусиран в това, което не си или този човек не е. И тук, както с всичко, имаш възможността или да се фокусираш върху благодарността и да видиш изобилието или да стоиш онеправдан, тропайки по детски с краче, искайки още и още и още, с чаша винаги наполовина празна, вместо пълна.
Защото когато казваме „Който търси – намира“, невинаги говорим за онова физическо явление и среща, която очакваме. Понякога да намериш е способността да виждаш по-ясно, по-чисто, по-цялостно, без да е нужно да си променил и едно нещо в живота си. Всичко винаги ще е в теб и в способността ти да си го дадеш сам, по един или друг начин. Когато искаш не е, защото нямаш, а защото си сляп за това, което е налично и достъпно, но само ако отвориш сърцето и очите си широко.