Ежедневно в консултации темата за партньорствата е една от ключовите за дискутиране и независимо от положението на човека (необвързан, обвързан, женен, разведен и тн.) винаги възниква въпросът: „Това правилният човек за мен ли е?“ или „Изпуснал/а ли съм любовта на живота си?“ или „Как да срещна правилния човек?“.
Тъжно е, че хората сме израснали в свят, в който всички (особено жените) са промити до обезличаване от представата за съвършенство. Не само в романтичен план, но и за работата, за външния ни вид, за здравето, какво прави един човек успешен в този свят и тн. Все в търсене на тази „правилност“. Което автоматично вкарва повечето хора в усещане за недостатъчност. Недостойност. Незавършеност. Съмнение. От това ниво съответно – вече нищо не изглежда надеждно. Дори взаимоотношенията между двама човека да са хармонични, те никога не са перфектни. Няма двама човека, които да са в пълна симбиоза на всички нива, това не е оптимално от еволюционна гледна точка, а това е всъщност вътрешния подтик на човека да се свързва с другите. Следователно – няма съвършенство, но сме закърмени с приказките, завършващи с „и заживели щастливо заедно“. Не се описват трудните етапи от една дългогодишна връзка. Не се коментира адаптацията и нагаждането, което е ежедневно. Не се говори за личната промяна и естественото раздалечаване и сближаване през различни периоди от живота на човек. Не се адресира личната отговорност на за личните ти нужди, по-скоро се очаква, че партньорът просто ги поема, ако „те обича“. Не се обсъжда как двамата човека е нужно да имат живот отделен от взаимоотношенията им, за да се поддържа баланса. Какво се случва оттам нататък? Ражда се съмнението, подкрепено от неутолимия глад за нещо повече, а черешката на тортата е личната емоционална незрялост и всичко това се превръща в рецепта за истински нещастен живот.
„Nobody completes anybody. That’s not a real thing. If you’re lucky enough to find someone you can halfway tolerate, you sink your nails in and you don’t let go, no matter what. Otherwise, you’re just gonna get older and harder and more alone. And you’re gonna do everything you can to fill that hole – friends and your career and meaningless sex, but the hole… doesn’t get filled.“
Не бих подстрекавала идеята да „стоиш и търпиш“ в една връзка, но за мен тези случаи са категорични – присъства консистентен, ежедневен психически и(или) физически тормоз. Това не е налице обаче при повечето хора, които се чудят дали са с „правилния човек“.
Те са повече в утопията,отколкото в реалността.
Те чоплят мънички рани, докато не ги направят големи. Те позволяват на страха да им говори в ухото, тласкайки ги към бягство към „по-зелена трева“. Те предпочитат да вярват, че има съвършенство, но не са го открили, пред това да работят и да поддържат едни взаимоотношения, които невинаги цъфтят. В този ред на мисли, важно е да се напомни, че любовта е за смелите, които са готови да се доверят, въпреки болката и страховете. Както и за тези, които са готови да се променят, да се развият, да се вслушат, да намерят среден път и общ език.
Любовта, също така, е порастване, вместо вечно искане от другия нещо, което не ни достига. Сатурн казва: „28 дни са нужни, в които всеки ден се будиш с една и съща мисъл и чувство и то не се променя, за да предприемеш действие по изпълнението ѝ. 7 години е най-дългият възможен „лош период“ в живота на един човек. Всичко е циклично.“
Не забравяй, че вълната никога не може да бъде само горе, в това не би имало растеж и развитие. Ако се научиш да управляваш кораба със спокоен ум и сърце, когато има бури и да оценяваш всяка секунда от безоблачното време, „правилният човек“ може да бъде… всеки.
Когато обаче всичко те разклаща и обръща каруцата, и „сродната ти душа“ можеш да превърнеш в поредната „грешка“.