Когато желанието и жаждата се появят отново…

Ако цял месец, всеки ден, си хапваш един и същ десерт, например крем брюле (което да кажем е любимият ти избор), но някой ти каже: това е единствената ти опция, не може никога да си вземеш тирамису или лимонов тарт, тогава рязко ще започнеш да мислиш за тези други опции, нали?

С животните е по същия начин. Имат ли свобода са спокойни и стоят на сигурно. Заключиш ли ги се паникьосват и фокусът им става единствено и само затворената врата. Не е по-различно и с хората и динамиката в ежедневието. Точно когато свикнем с нещо започваме да се уморяваме от него и да му намираме проблеми, дори обективно да е това, което сме търсили преди, но просто вече приемаме за даденост.

Работиш работа, която някога си искал много, която ти дава сигурност, предвидимост и спокойствие и в един момент започваш да се усещаш в клетка, защото отдавна си в коловоз. Не усещаш нито движение, нито развитие, всичко е едно безкрайно повторение, което започва ужасно да прилича на кошмар, от който не можеш да се събудиш. Или пък си имал родител, който е бил прекалено строг и контролиращ и винаги си мечтал за свобода, но когато светът те срещне с хора, които са напълно отпуснати и винаги оставят всичко на теб, малко по малко започваш да копнееш за структура, граници и яснота. Същите неща, които преди са те задушавали. Или живееш дълго време в спокойна връзка, в която няма драма, няма караници, няма страх, всичко е равно и балансирано, но тогава една част от теб започва да се побърква и да се улавяш как ти липсва най-токсичния човек от миналото ти, просто заради интензитета, без да си спомняш че точно това те изтощаваше до смърт и беше причината за раздяла. Вместо това слагаш розовите очила и единственото нещо, което виждаш е, че тогава си се чувствал „истински жив“.

Затова будистите живеят с една основна идея и тя е: да стигнеш до момента, в който нямаш повече желания.

Защото вселената винаги отговаря на желанието. Винаги компенсира. Винаги след солено дава сладко. Винаги след пропадане иска да те повдигне. Винаги от зеленото те праща в червеното. Но защото ТИ го искаш. А го искаш, защото си влязъл в детайл и в крайност, но всъщност новата държава няма да ти оправи проблемите. Новата работа няма да те направи щастлив. Новите приятели няма да те разбират повече. Новият партньор няма магически да е съвършен. Защото дори когато израснеш със строг и взискателен родител и свикнеш с напрежението и усещането, че трябва да се стараеш, да се доказваш, да си „добър“ и после срещнеш в университета друга родителска фигура, ментор или учител, който е спокоен, мек и човечен, който не те натиска и не те оценява, да, нещо в теб разбира се, че ще си каже: „Това съм чакал цял живот!“ Но мислиш ли, че това е златният ти шанс и подарък от вселената или е… кукичка? А ти шаран?

Когато свикнеш с определен модел тялото и психиката ти оформят идеята за „норма“, но нормата може да се изменя през личния опит. Затова и хората казват „С хубавото лесно се свиква“, защото когато за пръв път преживееш нещо различно – веднага ти прави впечатление и няма връщане назад. Осъществява се разширяване на вътрешния диапазон и границите на възможното се пренаписват. Случва се в работата, с приятелите и най-вече в партньорствата.

Ако останем твърде дълго в една крайност и психиката и сетивата ни се наситят, започваме съзнателно или несъзнателно да копнеем (затова в будизма желанията са най-големият враг) за обратното и тъй като вселената винаги слуша и чува, точно като досаден рекламен алгоритъм, започва да „спуска“ опции, които поемат по пътя си към нас. И изведнъж на хоризонта? „Мечтата“. Мечтаната работа. Мечтаният дом. Мечтаната кола. Мечтаната компания. Мечтаният партньор. Мечтаният живот. Мечтата обаче е старият ад, облечен в нова опаковка, което ще осъзнаеш не веднага, но скоро.

Връщам се пак на будизма. Не съм привърженик на нито едно духовно движение, но за да илюстрирам темата, няма как да не използвам най-добрия пример, а именно концепциите в тази религия. Единствената цел на будистите е да живеят така, че да умрат… само веднъж. Да не са заключени в Самсара и в желанието си да имат това, после онова, после трето, после пето и заради това да се връщат отново и отново и отново на Земята, живот след живот, във вечна въртележка, от която много хора усещат, че искат да се избавят. Особено „старите души“, както се наричат някои хора, които виждат живота, като продължително страдание, а не като магическо пътешествие в страната на чудесата. Защото то започва вълшебно и детските ни очи виждат всичко в розово, но колкото повече искаш и получаваш и не стига и искаш и получаваш и не стига и искаш и получаваш и все не стига, толкова повече се изкривяваш и желанията ти започват да костват все повече и повече. На теб, на близките ти, на света. Така бавно започваш да губиш душата си и човечността си, а щастието е все по-мимолетно.

Какво е решението? Защото може би не всички сме родени да сме будисти и може би нямаме контрол над желанията си и дупката и раната и частта от нас, която е гладна, рано или късно ще се отвори и ще изиска вниманието ни.

Остава ни да помним следното: Противоположността не е решението и изкуплението, но е жокер.

Ако си дете, когато „Мечтата“ (Изкушението) почука на вратата, веднага ще се хвърлиш. Ако обаче си мъдър, когато „Мечтата“ почука на вратата, ще отвориш, ще изпиташ тази силна емоция и придърпване и ще кажеш „Благодаря за посланието, но не можеш да влезеш“. И ще затвориш вратата.

Трябва да запомниш, че съдбата не иска да започнеш живота си от нулата отново. Иска просто да видиш проблема и да направиш нужните корекции в сегашната си реалност. Защото ако не интегрираме това преживяване, което търсим, сами, вътре в себе си, просто се превръщаме в метроном. От едната крайност – в другата, облекчение – раздразнение – облекчение, през три четири години, в безкраен кръговрат. Различни локации, различни фирми, различни държави, различни партньори или дори един и същ, но без промяна с години в проблемните теми, защото винаги, винаги, винаги остава този един и същ урок.

Ако си тръгнеш от свръх емоционален и реактивен партньор, например, и срещнеш човек, който те впечатлява с хладнокръвието и спокойствието си, не е песимизъм да си кажеш: „Знам, че този човек ми носи облекчение сега, но усещам и знам също, че след време това спокойствие ще започна да усещам, като студ и неразбиране на моите чувства и нужди.“ По-скоро ще е осъзнатост. По същия начин след хаотичен и непредсказуем партньор може да срещнеш много структуриран и подреден човек. Кажи си: „Сега това ме успокоява, защото няма драма и хаос, но знам, че с времето тази подреденост може да започне да ми тежи и да усещам липса на спонтанност.“ След импулсивен и рисков човек, който те побърква срещаш много предпазлив и рационален партньор, който те смазва. След човек, който постоянно иска близост и те задушава срещаш човек, който е силен индивидуалист и усещаш, че постоянно ти липсва.

Общото между всички примери е, че качеството, което първоначално лекува, често е същото, което по-късно ще е причина за раздор. Да предвиждаш бъдещите проблеми не е черногледство, не си негативен или и „лош пророк“. Просто вече знаеш как работи този свят и не си наивен.

Какво всъщност можем да направим тогава? Какво въобще означава „интеграция“?

Да започнем с това, което не е. Не е интеграция да преобърнеш живота си наопаки и да избягаш към залеза с „мечтата“. Не е да напуснеш работата, града си или всичко познато с гръм и трясък. Не е да избереш контраста, с вярата че това е решението на всичките ти проблеми. Интеграция е моментът, в който спираш да търсиш навън онова, което ти липсва вътре и започваш да си даваш вътрешно разрешение да го изживяваш, без посредници.

Защото ако ти станеш цял… ще спреш да срещаш крайности и ще срещаш цели хора също, които няма да дърпат силно в едната или другата посока, а ще бъдат балансирани.

Стъпка 1
Ако темата е връзки и любов, много честа заблуда е мисълта: „Без него/нея в живота ми, няма никога да бъда щастлив/а“. Не се фиксирай върху това, което човекът Е, а върху това кой ТИ СИ около него и какво чувстваш. Защото нуждата вътре не е специфичен човек, а специфично чувство. Може да е мекота, да е смях, да е спокойствие, да е сигурност, да е пространство, да е игра, да е свобода. Длъжен си да откриеш чувството, което търсиш, защото в противен случай умът ти винаги ще се закача за идеята за някого, но това дори не е реалността, а проекция на идеализираната версия на реалността.

Стъпка 2
Нервната ти система се променя чрез малки преживявания, които опровергават досегашния наратив, с който живееш. Пренаписване на вярвания или иначе казано – когнитивно поведенческа терапия, но ежедневно, като нов начин на живот. Ако си свикнал да те пришпорват, движи се по-бавно. Ако си свикнал с интензитет, избери спокойствието. Ако имаш нужда другият човек да е по-„еди-какъв-си“, стани ти това, което искаш той/тя да е.

Стъпка 3
Не настояваш светът да се промени. Нито законите. Държавата. Хората. Колегите. Партньорът. Родителите. Не се променят те, променяш се ти. Ти започваш да се държиш по нов начин и само наблюдаваш какво се случва, следствие на това.

Стъпка 4
Когато нещо припознаваш моментално, знай че е вече интегрирано и ти е свойско, тоест ще доведе до крайности. Когато нещо ти е чуждо, странно, дори непонятно, тогава остани. Остани, за да започнеш да изучаваш и изследваш. Да търсиш функцията и ролята му в света и най-вече ползите ми в твоя личен път, защото интеграцията е да останеш достатъчно дълго на новото място, докато започнеш да го разбираш. Еуфорията е сигнал за удвояване на познатото, а това може да е хубаво само краткосрочно, дългосрочно винаги води до лоши последици.

Напълно нормално е животът да ни среща с противоположности, но разликата между незрелия човек и опитната душа е в това как реагират на тези срещи.

Импулсивността граби с пълни шепи и след това съжалява, докато мъдростта анализира и интегрира, без да прави крачка в плаващите пясъци.